Разтърчах се насам-натам и хоп! — напипах някаква тъничка стълба. От ония, дето са забити в стената с метални скоби. В един филм гледах как преследваха някакъв бандит, пък той хоп! — качи се на едно дърво, а преследвачите му минаха покрай него и продължиха да го търсят.
Дано само не светнат с фенерчето нагоре.
Аз изобщо съм си пъргав. За две секунди се качих нагоре. И пак усетих някакъв полъх. Значи има някъде изход! Значи е имало защо да се кача по тая стълбичка…
С една дума, дълго мога да ви разправям как пълзях през някакви тръби като глист в черва. Важното е, че изведнъж се блъснах в някаква решетка. Ритнах я и тя падна.
Кьоравите врабци Господ ги храни! Та излизам аз на свобода, гледам някакви дървета, а наблизо явно има път. Чувам как фучат коли.
Кое ли е това място? Кой е този път? Къде съм?
Забелязах нещо познато…
Абе, какъв съм кретен, ами че това е Кутузовският проспект! Намирам се точно в центъра на Москва! А това е градинката при „Студентска“! Както излиза, тичал съм толкова много, че съм се озовал на две крачки от моята къща! Ами че това стана за две минути!
Да знаете само как се понесох! Същински вятър, честна дума! Като куршум! Да пукна, ако не беше така! На място да пукна! Светкавица просто!
Ако не беше нощ, навярно щях да забележа още отдалече. Но видях чак когато се озовах там, при развалините.
Цялата къща беше изгоряла. Дори стените се бяха срутили. Само тук-таме стърчаха някакви стълбове и части от тях. От трите етажа нямаше и помен. Но аз все още не вярвах на очите си. Все още не исках да повярвам. Не ми се вярваше…
— Хей, момче, къде отиваш? — викна един милиционер, който сякаш изникна от земята. — Какво търсиш тук?
В първия миг дори зинах от изненада, само мучах като крава.
— Миии… Аз тука живея…
— Вече не живееш — отбеляза милиционерът. — Тук вече никой не живее.
— Ами къде?
— Различно — отговори през прозявка той. — Някои са в болница, а други — изобщо…
— А кои са в болница? — попитах го аз с надежда.
— Ония от втория и третия етаж, струва ми се, имат само обгаряния… Но виж, от първия — седем души…
Неочаквано сложи ръка на рамото ми и ме загледа в лицето.
— Слушай, а ти да не си Максим?
— Не съм — излъгах машинално, просто така. — Защо?
— В линейката по целия път все питаха за едно момче. Максим.
— Защо? — запитах пак със свито сърце.
— Ами майка му… — и милиционерът разпери ръце.
— Не! — изкрещях. — Н-е-е! Лъжеш! Лъжеш, гадино! Н-е-е!
Той се отдръпна от мене. Иначе щях да го убия. Макар че — каква вина имаше човекът?
— Значи все пак си ти? — стопли ченгето.
И протегна към мене ръчищата си, но беше късно. Хукнах да бягам. Да ме настигне, ако може!
Сега вече никой няма да ме настигне…
Нищо не е вечно
Разбира се, че сега вече Вася Симонов беше „черпак“.
Но командирът на полка, току-що излязъл от болницата след сериозно възпаление на белите дробове, беше решил да изгребе с този „черпак“ колкото се може повече боклук.
Започнаха да юркат Вася така, сякаш отново бе станал нищо и никакъв „заек“. А „старите“ бяха всички, които имаха поне една нашивка на пагона.
По неволя Вася бе принуден да стане отличник в боевата подготовка. Най-добре от всички стреляше, най-бързо бягаше и се ориентираше най-добре в непозната местност. Също така най-добре белеше картофи, чистеше клозета и метеше плаца. Понякога Вася имаше чувството, че той единствен поддържа реда и чистотата в частта.
Обаче на злопаметния командир на полка и това му се виждаше малко. Още при първата изникнала възможност изпрати Вася Симонов на фронта. На предните позиции — в ингушкото градче, превзето от чеченските терористи. Но поне една утеха си имаше Вася — заедно с него изгърмя и ефрейтор Василенко.
Когато пристигнаха в градчето, боевете бяха вече приключили, водеха се преговори. Нямаше стрелби. Задачата на Вася беше да стои на пост и да следи дори пиле да не прехвръкне без пропуск в блокираната зона. А знайно е, че в тая работа Вася си беше спец. И само след два дни вече се прочу сред журналистите, идващи тук на тълпи, като най-досадната и заядлива фуражка в окръга.