Вася нямаше представа как вървят преговорите. Носеха се слухове, че терористите искат невъзможни неща, че заплашват да взривят окупирания родилен дом, ако не бъдат изпълнени техните искания. Понякога войниците говореха, че не би било зле да щурмуват тая злополучна болница, но щом се сетеха, че в нея има десетки родилки и бебета, както и много възрастни хора, бойното им въодушевление моментално угасваше и им оставаше само да скърцат със зъби.
Не може да се каже, че Вася не пропускаше съвсем никого. Нищо подобно, щом като документите бяха напълно редовни и оформени както си му е редът — моля, заповядайте. Е, наистина, понякога успяваше и в тях да намери нещо, за което да се заяде. Просто беше ужасно взискателен.
А журналистите трябваше да минават главно през неговия КПП. Журналисти, ама иначе много разпилени хора и страхотни скандалджии. Особено една от тях. Вася я беше виждал по телевизията — усмихната, приветлива, а тука като отвореше една уста… Невероятна нахалница!
— Ей, какво, да не търсиш познатите букви? — кривеше тя хубавите си устни. — Не мога да търпя бюрократите.
И така всеки път.
Но за необяснима досада на Вася тя и нейният екип винаги бяха с напълно редовни пропуски. А те се издаваха за три дни и затова Вася всеки път се надяваше, че журналистката ще забрави да ги поднови и тогава вече ще й разкаже играта.
От яд човек е готов да направи какво ли не. Ето защо Вася измисли, че не е толкова важно да се проверяват документите само на влизане в зоната. Споразумя се с ефрейтор Василенко, след което двамата отидоха при началника и дадоха предложение:
— Нека в зоната да им разписват пропуските, за да ги контролираме по-добре.
И получиха неговата благословия. Той пък искаше да се издокара пред своите началници.
На другия ден на КПП-то стана истинско стълпотворение. Защото според обичайната практика за нововъведенията по принцип знаеха всички, само не и онези, за които се отнасяха.
Е, тогава вече Вася си изля яда. В интерес на истината дори му дожаля за тия драскачи. Как ли не му се молеха, заплашваха, крещяха, пък някои дори се разплакаха.
— Връщайте се в зоната да ви разпишат пропуските — повтаряше Вася. — Не мога да ви пусна.
Естествено, ефрейтор Василенко изтълкува по свой начин тая негова принципиалност. Привикваше настрана някои от журналистите и им казваше:
— Нещо… бариерата ни трудно се вдига, заяла е, трябва да се смаже.
Журналистите се оказаха досетливи хора и ефрейторският джоб взе да се пълни с банкноти от различни държави и с различна стойност. Така че ефрейторът с широка ръка пропускаше всички.
Лошото беше, че той ги пропускаше, а Вася Симонов — за нищо на света. Толкова беше принципиален.
И, разбира се, стана голям скандал.
— Ти откачи ли бе, Симич? — кресна ефрейторът. — Казах да ги пропуснеш!
— Стой! Да не си помръднал! Ще стрелям! — спокойно изкомандва Вася.
— Абе аз им взех малко сухо — процеди му през зъби дотичалият ефрейтор Василенко, — та сега е някак неудобно…
— Както си им взел, така ще им ги върнеш — отговори Вася, без да му мигне окото.
Е, не е ли голям гадняр?
Василенко се приготви да друсне един як пердах на самозабравилия се „черпак“, обаче овреме се сети за успехите му в бойната подготовка и отстъпи. Но сега как да връща парите на хората? Нали не помни кой какво е дал?
С една дума, идеше му да си посипе с пепел побелялата „старческа“ глава.
Така и щяха да си останат врагове — „старият“ Василенко и предсрочният „черпак“ Симонов. Но нищо вечно няма на света.
На следващия ден привечер всички журналисти бяха вече с разписани пропуски. А Вася взе да замисля нова мръсотия.
Когато се стъмни, дойде знаменитата журналистка със своя екип.
— Е, какво, познатите ли търсиш? — усмихна се тя. — Обожавам бюрократите.
Вася провери документите и я пропусна, като си помисли, че тия драскачи не са чак толкова неприятни хора все пак.
Но тутакси му прещрака нещо — сети се, че не е давал на журналистката повод за чак такава симпатия. Пък и какви познати може да се търсят в пропуска?
Вася се обърна и видя, че тя и нейният екип се отдалечават в мрака.
— Стой! — извика неуверено.
Журналистката тутакси се спря.