— Какво бе, Васенка? — неочаквано попита тя.
— Стой — повтори Вася. — Я пак си покажете документите.
— Какво правиш бе, Васьок? — облещи се към него ефрейторът. — Нали току-що…
Но не можа да се доизкаже. Един куршум го прониза през шията, а Вася, хвърляйки се на земята, падна заедно с мъртвия ефрейтор, облят с горещата му кръв.
Все пак успя да пусне един откос в хукналия през храстите оператор и видя, че журналистката тича назад към него, като прикрива главата си с ръце.
В същия миг градушка от куршуми вдигна от земята цяла завеса от прахоляк. Вася използва момента и се претърколи настрани.
Вече не стреляше. Внимателно се взираше в мрака и по светлините на огъня се мъчеше да разбере колко души стрелят. Преброи трима.
Значи операторът, или който и да е там, беше улучен.
Журналистката тихо скимтеше някъде встрани — значи е жива.
Вася стреля по най-близката светлинка и тя угасна. Но сега куршумите на другите двама отново заваляха около него.
Към втората светлинка Вася метна граната.
Чу се кратък задавен вик и настъпи тишина.
И пак тишина.
Третата светлинка нещо не просветваше. Явно там беше някой опитен мръсник. Изчакваше го да се издаде.
Допреди две седмици Вася щеше да открие безразборна стрелба към храстите. Но сега, след като бе претърпял на гърба си толкова несправедливости в службата, беше вече спокоен и пресметлив. И също чакаше.
Журналистката отново взе да скимти. Този път — по-оптимистично.
„Дано само не се покаже — помисли си Вася, — че ще й отнесат прическата.“
Тя сякаш го чу и разбра, само че съвсем превратно. И излезе от прикритието си.
Нищо друго не му оставаше, освен да открие именно безразборна стрелба по храстите. И тутакси един куршум се заби в рамото му.
„Улучи ме — помисли си Вася, — и то доста професионално. Явно снайперист.“
Наложи се да поеме автомата с другата ръка. Досега не беше стрелял така.
Журналистката отново изхлипа, значи той все пак беше успял да привлече огъня само върху себе си.
Сложи нов пълнител, като си помагаше със здравото рамо и дори с крак, защото дясната му ръка висеше като парцал. А после се запита как ли се постъпва при такива случаи. Да смени позицията? Точно така. Да се изтегли назад? Правилно. Да чака помощ? Със сигурност. И Вася запълзя напред, право към мястото, където по негови изчисления трябваше да се крие снайперистът. Това беше равносилно на самоубийство. А Вася беше млад и много му се искаше да живее. Нищо че гаджето му беше вече в Чаадаевск. На света има и други хубави и добри момичета. Нищо че комполкът го мрази. На, и Василенко също го мразеше, ама… Ех, ефрейтор, ефрейтор… Така и не стигна до уволнението… А на Вася много му се искаше да стигне, но, кой знае защо, беше запълзял напред.
Какво стана с професионалиста, Вася така и не разбра. Явно, че тоя човек не беше очаквал от него подобно безумие. И Вася изпразни в него целия пълнител.
Той падна на една страна, но все така продължаваше да стреля с автомата. Но навярно — вече мъртъв.
Едва след няколко секунди Вася успя да различи тоя мръсник… А помощта пристигна, когато всичко вече беше свършило.
Журналистката ридаеше над раненото рамо на Вася и нареждаше като побъркана:
— Васенка, миличък, скъпото ми момче, Боже Господи, Васенка…
А Вася Симонов лежеше в безсъзнание, вперил сините си очи в черното небе.
Разбира се, бързо го свестиха. Превързаха го и, естествено, всички взеха да го хвалят. Както се оказа, журналистката била доведена на КПП-то под дулото на автомат. Заплашили я, че само ако гъкне, ще я застрелят, както са избили целия й екип.
А от зоната бяха опитали да се измъкнат тъкмо ония бандити, които бяха окупирали родилния дом. Това бяха Тъкаев, командирът на терористите, и двамата му помощници. Единият беше с покарала рижа четина по бузите.
Но най-голямата изненада беше, когато започнаха да оглеждат снайпериста при светлината на фенерчетата.
Оказа се, че е жена, дори девойка, с дълга руса коса на вълни и едър бюст.
И двата й крака бяха откъснати.
Вася лично отиде да я погледне. Стори му се, че краката й бяха обути с много бели чорапи, или как им викаха… Чорапогащник. Но явно това бяха просто много бели, незагорели от слънцето крака.
Някога, може би — и много красиви…
„Жалко за това момиче — мина му през ум, — изобщо, жалко за всички.“