Влаковата катастрофа
Турецки искрено се развесели, когато владивостокските шерлокхолмсовци му изпратиха специалния доклад — сведенията за обстоятелствата, при които е бил убит Гибона.
— Значи такава демонстрация на сила са си уредили, а? — смееше се и Грязнов. — Виж какво, мама винаги ми е казвала: „Славик, не бива да се перчиш.“ Но опасявам се, че те не са имали кой да ги възпитава.
Откараха Вела в болницата.
„Е, това е за трети и последен път — помисли си Турецки. — Първият път беше у Кирякови, вторият — в болницата, но й се размина, а третият път Славка свърши доста добра работа и я спаси на косъм. Разправят, че когато нещо случайно се повтори повече от три пъти, ставало система. Значи, тя ще живее.“
И Турецки осъзна, че много му се ще, ама най-много от всичко, тази бивша мафиотска жена да живее. Разбира се, даваше си сметка, че любовният им роман трябва да приключи, и то твърде скоро, защото предстоеше завръщането на неговата съпруга, Ирина Хенриховна, която той не искаше да напусне, така че трябваше някак си да оправи нещата. На Ирка нищо няма да казва, естествено, защото тя не е с чак толкова широки разбирания. Но виж, как да каже на Вела?
— Я дай да поизтръскаме Емелянов и Цаликов още веднъж — предложи Турецки ненадейно, като прекъсна смеха на Грязнов.
— Ами че те изръсиха всичко, разцепиха се направо до задника — учуди се Грязнов, който допреди малко имаше чувството, че в момента неговият приятел мисли за всичко друго, освен за работата.
— Ще видим — щракна с пръсти Турецки.
„За кой ли път вече при това дело всичко ни идва само в ръцете и пак така ни се изплъзва — помисли си някак весело той. — Принце, Принце, Принце… Кой си ти? Акпер? Със сигурност. Едуард Николаевич Владимиров? Е, и какво от това? Мога само тихо да се възхищавам от странната ти личност. Нима свободата и независимостта на тая малка кавказка република те вълнува чак дотам? И защо ли пък не? Достойни чувства. Само че, както казва Меркулов, не им вярвам.“
Олимпийските медалисти все още имаха доста бодър вид. Хората, които се завръщат от Америка, обикновено се връщат някак не като руснаци. Това не харесваше на Турецки. Не, не затова че са бодри и със самочувствие, а защото плюят на всяка крачка. В Щатите, видите ли, всичко било различно.
„Май взех да се озлобявам към тях — помисли си Турецки. — А това не е хубаво. Трябва веднага да се стегна…“
— Е, какво, момчета? Разказвайте — каза им доста спокойно. — Казвайте сега кой и какво. Защото иначе, мръсни гадове, живи ще ви изям! Кожите ще ви одера!
Олекна му някак на сърцето. Пък и медалистите някак си помръкнаха.
Започнаха да разказват същото. Как отначало ги наел Трофимов, а после Поляков. Впрочем на тях не им пукало особено, защото всички договорки се правели от Терапевта. Но все пак за себе си решили, че ако им припари под краката, веднага ще разкажат всичко, за да не им стоварят цялата вина. Та затова проучвали всичко най-подробно.
Пречукали Малахов в оная гора. Поне така смятали.
А виж, ония двамата — как се казваха? — направо на улицата…
— Стоп, стоп, стоп! — спря ги Турецки. — Я повторете още веднъж, да чуя, ама по срички.
— На у-ли-цата — послушно изрецитира почти на срички Цаликов.
— Интересно. Значи вие сте били съседи на Гибона, така ли? Живеели сте до къщата му и сте го чакали само да излезе? — хвана се Турецки за тая подробност.
Медалистите се спогледаха. Бегло, едва забележимо. Но все пак забележимо.
— Ами ние… — замънка Емелянов.
— Казах ви, момчета, кожите, кожите ще ви… — напомни Турецки.
— Ами имаше там една фльорца — припряно се намеси Цаликов, — та тя сама уреди всичко.
— Коя е тя и защо аз не знам? — обади се Грязнов.
— Някаква си Нюра… Май работела при Гибона масажистка…
В кабинета надникна младият следовател Чипига, включен в екипа на Турецки.
— Може ли?
— Почакай! — махна му с ръка Турецки. — Я ми опишете тая Нюра. Но, момчета — с пълни подробности, нали?
Той намигна на Грязнов, който кимна и бързо излезе от кабинета, за да се свърже с владивостокските шерлокхолмсовци.
— Ами така… едра и снажна, хубавица…
— Ъхъ, фльорца в разцвета на младините си — прекъсваха се един друг медалистите.
— Александър Борисович, може ли? — жално се обади помощникът му.