— Абе нали казах — почакай малко!
— Та значи тя сама дойде при нас и…
— Александър Бор…
— Момчета — викна Турецки към вратата. В кабинета влязоха двамата оперативници от криминалната милиция, които до този момент бяха стояли в коридора. — Постойте тука за малко, ако обичате. Аз ще изляза. Няма да се бавя.
Турецки излезе в коридора и попита помощника си:
— Е, какво толкова е станало?
— Влакова катастрофа — сви рамене младият следовател Чипига.
Турецки се втренчи в него като питон в мишка.
— И това ли дойде да ми съобщиш?
Чипига мълчеше.
„Явно нещо ме будалка — сепна се Турецки. — Донесъл ми е важна новина.“
— Хайде, казвай — ясно, бързо и стегнато.
— Катастрофирал е един товарен влак.
— И това ли е?
— По-нататък следват вече подробностите — едва забележимо, единствено с очи се усмихна помощникът.
„Какъв галфон съм само, отглеждам си шегаджии да ме поднасят!“
— Добре де, карай с подробностите.
— Влакът е пътувал за Кавказ, според товарителницата е карал селскостопанска техника и торове…
— По-накратко.
— Но в него е имало хора.
— Интересно. Макар че у нас хората заместват техниката с доста голям успех, пък и ако ги попритиснеш, виждаш, че са пълни с тор.
„Нещо ме избива на черен хумор, но шегите ми са плоски — помисли си Турецки. — Не е на добро…“
— И всички до един са мъже. Всички до един…
— Бойци-интернационалисти? — довърши мисълта му Турецки.
Помощникът кимна.
— По дяволите! И са отивали на война?
— Оказа се, че и те самите не са знаели това — разбърза се изведнъж помощникът. — Качили ги някъде извън Москва, заключили вагоните и влакът потеглил. Някъде по средата на пътуването взели да се досещат за туй-онуй. И после, сам знаете, направили „корабче“.
Турецки знаеше за „корабчетата“.
Те бяха стар номер на криминалните затворници. Вагонът се разлюлява наляво-надясно, защото просто цялата група започва да се мята от едната страна към другата. И така, докато не го обърнат. Разбира се, дават маса жертви, но който оцелее, е вече свободен.
— Колко души са били?
— Към две хиляди.
„Всички, или почти всички“ — облекчено въздъхна Турецки.
— И после?
— А, после ли? Ами прибрали са ги…
— Всички? — недоверчиво попита Турецки.
— Всички — театрално разпери ръце помощникът му.
— Лъжеш! — усмихна се Турецки.
— Не!
— Такива неща не се случват. Това е почти изключено!
— Изключено е. Но те са се обърнали точно до един ешелон, натоварен с вътрешни войски. И те пътували за Кавказ.
— Будалкаш ме!
— Това е вече по-меко казано — отбеляза Чипига. — Добре де, четирима са офейкали.
Турецки прегърна по-младия си колега. Просто така, по мъжки. Като пратеник с добра вест.
— Разпитват ли ги вече?
— Ъхъ.
— И?
— Нищо — понамали градуса на ентусиазма си Чипига. — Не, не защото не искат да приказват. А защото нищо не знаят. Извикали ги от Сочи, уредили им някакъв парад… Впрочем познайте къде?
Турецки разбра, че този въпрос има важно значение. Къде ли може да е уредил тоя парад Акпер-Принца? С неговите амбиции?
Дали пък не е на Червения площад? Не, не. Твърде рисковано е. На Мемориала? Не. Също не, защото новите исторически паметници не отговарят на „ранга“ му. Виж, нещо по-романтично, с по-стара историческа слава…
— На Бородинското поле — колебливо предположи Турецки.
Известно време следователят Чипига мълча.
— Е, майтапът свърши, нали? — каза накрая обиден. — Вие сте знаели…
Синовете
Бойците-интернационалисти бяха разпитвани „на конвейер“ в следствената служба на Главна прокуратура едновременно от няколко оперативно-следствени бригади. Всички повече или по-малко важни показания се отнасяха на Турецки, който като хищна птица летеше от кабинет на кабинет, за да чуе нещо от рода на:
— Че да не съм откачен да ходя на война? Мойта кожа си ми е по-скъпа…
Или:
— … също като някой генерал ни вика: „Ще се гордея с вас!“… Кво ме грее неговата гордост…
И още: