— … по корем щях да се влача, гражданино началник, ама никога не бих воювал за тия черните…
Наистина тия пишман-ветерани знаеха малко, дори — почти нищо съществено. Взводните командири — а цялата им „армия“ бе организирана на военен принцип, — получавали заповеди от своите „офицери“, те пък — от някакъв „задник с железен зъб“.
Той, „задникът“, лично разговарял с всеки един от сочинските „афганци“. Откъде идвал и къде отивал след това — никой не знаеше.
Точно така пристигнал на Бородинското поле и Принца. Дотогава никой дори не бил чувал за него.
Неочаквано един спомена, че до Принца стояло някакво момче.
— Да не е била случайно някоя млада жена с момчешки вид? — наостри уши Турецки. Не му излизаше от ума оная странна Нюра.
— Не, гражданино началник, момче беше, хлапе. Мигар не мога да различа някаква фуста от едно хлапе?
Владивостокските ченгета не бяха казали на Грязнов нищо съществено за Нюра. Да, имало при Гибона някаква масажистка, но после изчезнала от града.
Турецки съзнаваше, че това е нищожна следа. И от къде на къде масажистката Нюра ще се вдигне от Владивосток, за да дойде при Принца? Щом като е помагала да ликвидират Гибона, явно иска да сложи ръка на бизнеса му.
Наистина ченгетата бяха споменали и за трупа на някакъв млад мъж, открит в развалините на къщата на Гибона в нощта след експлозията. Засега не била установена самоличността му. Очевидно непознатият се е опитвал да отвори сейфа на стария бандит, но някой му е попречил. Сейфът бил намерен празен…
— Какво е имало в него? — за всеки случай попита Турецки.
Разговаряше със заместник-началника на криминалната милиция във Владивосток.
За своя изненада получи отговор на почти абсурдния си въпрос:
— По всичко личи, че е имало злато. Тука понаправихме някоя и друга експертиза — с провинциална гордост каза зам.-началникът.
— Каква е тая работа? — обърна се Турецки към Грязнов. — Банда от две хиляди души кръстосва из страната. Стига почти до Кавказ, а ние се щураме като слепи котета.
— Натурално — съгласи се Грязнов.
— Ами че с такава армия Принца е могъл да превземе Кремъл…
— Може да го е превзел и без армия — хитро се усмихна Слава.
И така, те си подхвърляха разни шеги около делото все в тоя дух, а същевременно Турецки имаше чувството, че ще се пръсне от това бездействие.
„Нищо, нищо, нищо… — ядно и трескаво си мислеше той. — Никакви следи, няма за какво да се захванеш. Знам само, че Едуард Николаевич Владимиров (ако това е истинското му име), наричан още Принца, а също така — и Акпер, рине с лопата огромни купища пари и всичките ги хвърля в Кавказката война. Ей така, безцелно, нагло и немотивирано, той хвърля на вятъра милиони.“
— Нали чу, че наскоро президентът е отрязал квитанциите на всичките си момчета — продължаваше Грязнов, без да забележи, че Турецки гледа в една точка някъде из пространството и движи устни. — С някои от тях, тоест с по-главните, се запознахме в Атланта, бяхме заедно няколко дни в един хотел.
„Всъщност не, знам някои неща за него. Зная, че този човек е безпощаден, че е изключително амбициозен, не е глупав и както изглежда, дори е сантиментален…“
— Слава, миличък, помниш ли къде се дянаха децата на Поляков? — неочаквано се оживи той.
След час вече чакаха да ги свържат за международен разговор.
— Сигурен ли си? — продължаваше да му досажда Грязнов. — Ами ако Менжега е закарал момчето на съвсем случайно място и там го е изтезавал?
— Не ми се вярва. Трябвало е и Принца да присъства. Той обича подобни зрелища! Дори беше казал нещо на момчето — упорито настояваше Турецки. — Нещо злобно и отмъстително.
Грязнов впери очи в приятеля си. Добре му бяха познати такива моменти при следствието. Когато следователят или детективът така се сраства с неизвестния си противник, че дори се стреми да мисли като него. Най-често се оказва, разбира се, че това е пълна глупост. Но понякога…
Откриха Поляков-младши чрез Европол, новата организация на полицаите в Европа. За тях тази задача беше от лесна по-лесна. Момчетата там си знаеха работата. В Хагския център на Европол се получаваха най-подробни сведения за престъпниците и техните роднини. Цялата тази информация се съхраняваше в неизчерпаемата памет на компютрите му. След двайсетина минути Турецки и Грязнов вече знаеха пълни подробности за Поляков-младши — и градчето в Швейцария, и клиниката, и дори телефонния номер.