След това зачакаха, докато руската телефонистка ги свърже.
„Не, Слава е прав, това няма да ни доведе доникъде — мислено се съгласяваше с приятеля си Турецки. — Но все пак човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът.“
Когато телефонът иззвъня, и двамата трепнаха.
— А как ще му кажеш? — в последния момент се сети да попита за най-важното Грязнов.
— Не знам — намръщено отговори Турецки.
„Но ще трябва да му съобщя, няма начин“ — почти в паника си помисли той.
— Ало, Степан Поляков?
— Да… — в гласа се долови смущение. — Но кой се обажда?
— Един познат на баща ви. Казвам се Турецки.
— Какво се е случило? Кой Турецки? Как ме намерихте? — припряно заразпитва гласът, явно с някакво предчувствие.
— Аз съм следовател.
Турецки замълча, за да даде възможност на гласа да си поеме дъх.
— Къде е баща ми? — тихо попита гласът.
„Сякаш говори от съседната стая — помисли си Турецки. — Не, от съседната стая нямаше да се чува така добре.“
— Ще ни помогнете ли, Степан? — отговори на въпроса с въпрос Турецки. — Нали са ви отвлекли от болницата и са ви изтезавали?
— Не мога да ви помогна, това ще навреди на баща ми — със скрита надежда каза гласът.
— Баща ви загина — с равен тон изрече Турецки. — Много съжалявам.
„Дано само не затвори! Дано само…“
След секунда се обади друг глас. Беше братът на Степан.
— Какво точно искате да знаете?
„Значи, Поляков е имал двама сина — изненада се Турецки. — Създал е момчета тоя глупак. И сега как ще живеят без него?“
— Интересува ме къде са откарали Степан, след като са го отвлекли от болницата.
Настъпи мълчание. Отново се обади гласът на Степан:
— Не помня. Бяха ме упоили. Но мисля, че беше в някакво подземие.
— Кой ви изтезава? Менжега ли, един старец?
— Не, не беше старец. Едър здравеняк с железен зъб и…
— И?
— Имах един колега от института, струва ми се, че там беше и баща му…
— Колега ли?
— Да, умря от свръхдоза…
На Николиния хълм стигнаха към пет часа сутринта. И пак добре, че стигнаха в пет. Защото можеха да се мотаят и чак до другата вечер. Докато открият секретарката на Института по кинематография, докато я събудят и я закарат в института, докато тя сънено се рови в студентските досиета, докато открие папката на Максим Едуардович Егоров, живеещ на проспект „Бернадски“ номер двайсет и три, апартамент четиристотин седемдесет и втори, докато намерят свидетели за обиска и претърсят празното жилище, докато разпитат всички свидетели и някой от тях — също сънен и уплашен — не се сети, че този любезен съсед веднъж го е взел в колата си на път за вилата… А тя била май на Николиния хълм.
Разбира се, това беше нищожна следа, но Турецки се хвана за нея като хрътка.
Въртележката се завъртя. Включиха оперативници от московската криминална милиция, спецназовци от службата за борба с организираната престъпност…
— Саша, да не са те хванали бесните? — деликатно попита Грязнов.
— Хванали са ме — веднага си призна Турецки.
— Междувременно той е могъл да смени сто вили.
— Да. Но не е сменил. Трябва да живее там. При него всичко трябва да е от най-висока класа! Разбираш ли, той е собственикът на газопровод.
— Какво? — изуми се Грязнов.
— Няма значение. Тоест — едно време са го изиграли, така че сега иска да притежава целия газопровод. И се е обзавел с армия. Води война. Да не смяташ, че такъв човек ще живее някъде на майната си, в някакво си Бибирево? Той живее в правителствена вила с линия от метрото.
Като изтърси това, Турецки рязко млъкна. Ококори се, сякаш е видял призрак. След това с измамлива кротост попита:
— Славутич, можеш ли да разбереш към кои вили на Николиния хълм са прокарани правителствени линии?
— Виж, Саша, аз те уважавам, натурално. Но от време на време ти хрумват някои… фантасмагории — отдръпна се от приятеля си Грязнов.
— Не са фантасмагории, ами знам със сигурност.
Грязнов отново видя, че Турецки е някак не на себе си, сякаш е съвсем друг човек. Може би Принца-Акпер-Владимиров-Кторов.
„Откачалка“, помисли си Грязнов, като след дълго търсене употреби наум най-меката дума, за която се сещаше. Но все пак отиде да изпълни молбата му.