Вилното селище се оказа доста по-голямо, отколкото си представяше Турецки. И какво да правят сега? Да звънят от врата на врата и да питат: извинете, тука ли живее Принца?
Групата спря в покрайнините.
Всички очакваха заповедите на Турецки. А той се чувстваше като прегрешил ученик. Но нямаше място за отстъпление.
— Намерете ми някой от по-отдавнашните жители — най-сетне реши Турецки.
— В пет и половина сутринта? — меко попита Грязнов.
— Да, точно така — озъби му се Турецки.
Грязнов неохотно слезе от колата, но не се наложи да търчи по частните дворове и градини. Отнякъде насреща му изникна рошав момък с въдици на рамо.
Грязнов го спря и попита:
— Господин рибар, вие, натурално, живеете отдавна тук, нали?
— Натурално — отговори рошльото.
— Искам да ви попитам нещо, може ли?
— А вие кой сте? — дружелюбно поде рошльото, като подпря въдиците си на близката ограда и пъхна ръце в джобовете си.
— Ние сме от правозащитните органи — високопарно отговори Грязнов. Беше усвоил изкуството да показва картата си много майсторски, дори направо артистично. За съжаление не последва никакъв ефект.
Тоест последва, но съвсем неочакван. Рошльото каза нещо на ухото му, при което Грязнов се дръпна някак смутено.
Турецки подаде глава през прозореца на колата.
Грязнов объркано се обърна към него.
— Какво има, Слава?
— Ами знаеш ли…
Рошльото не му даде възможност да се доизкаже. Приближи се до колата и показа на Турецки някаква карта. Пак така майсторски и артистично: Федерална служба за сигурност.
— Тръгвайте си, момчета — тихо каза той. — Нямате работа тука.
— Имаме заповед — забърка по джобовете си Турецки. А как само се псуваше по-късно за тая слабост…
— Майната й на вашата заповед — спокойно отговори рошавият.
За Турецки беше важно да разбере дали тия момчета са оставени да следят някого, или само за да охраняват спокойствието на тукашните големци. Следващият половин час отиде за съгласуване на съгласуванията. Турецки се обади на Меркулов, а той на някой друг, рошльото пък разговаряше със своето началство.
Вероятно стигнаха чак до Съвета за национална сигурност. Само дето не събудиха президента.
Оказа се, че ФСС охранява тука спокойствието.
Всички началници съветваха да се изчака, че въпросът се нуждае от най-подробно проучване и обсъждане, че трябва да се свика заседание в разширен състав, да се координират плановете, да се действа съвместно…
На Турецки му идеше да завие като куче срещу луната.
По-късно Меркулов позвъни:
— Действай.
Рошльото се оказа много полезен. Добре знаеше кои са и петте вили с отклонения към метрото.
Само в две от тях живеели правителствени служители. Никой вече не използвал метрото. Дори може би и по-рано не е било използвано. Явило се е като резултат на нечия приумица от тоталитарно време.
„Веднага ще подуша коя е — трескаво си мислеше Турецки, — от пръв поглед ще разбера.“
Колите бавно се движеха по пътя.
В първата от останалите три вили живееше някакъв банкер. Сега изобщо го нямаше, бил заминал на почивка някъде на Маями Бийч.
Втората бе наета от някакъв производител на лекарства и кандидат за президент. Предоставил вилата на жена си. Тя уреждала в нея литературно-художествени сбирки.
— Не, не е тук — каза Турецки.
Следата изтъняваше и всеки миг можеше да изчезне.
В третата вила живееха две семейства. Известен кинорежисьор и не по-малко известният му баща-поет, написал някога съветския химн.
Край. Нищо. Няма и следа от Принца.
— Може пък да е без линия от метрото? — предпазливо попита Грязнов.
— Може — мрачно отговори Турецки.
Тръгнаха към колите.
„И как ще погледна сега хората в очите? Лайнян психолог. Наблъскал съм си в главата разни западни учения за «насочване», «закотвяне»… Нищо не мога с тях…“
— Чухте ли? — неочаквано се спря той.
— Май че да — потвърди Грязнов, също донякъде стреснат.
— Иде оттам — ослуша се рошльото, като посочи къщата срещу вилата на кандидата за президент.
— Не, изглежда ми далече — усъмни се Турецки.
— Вятърът го донесе, натурално — каза Грязнов.