И двамата с Турецки се спогледаха. Това вече им се беше случвало веднъж. Точно така, в Сочи, още първия ден.
Както там, така и тук бяха чули отчаяни женски писъци…
Турецки мислено сам се похвали. Именно така си беше представял къщата — с много висока ограда, с желязна врата, бодлива тел… Ами метрото? Е, колко му е да изкопаеш тунел през улицата.
Групата зае изходни позиции.
Турецки се притесни, че е взел малко хора. При всички случаи Принца разполагаше с някакви части от „армията“. И ще настане една касапница!…
Но нямаше какво да се прави. Вътрешният му глас ту затихваше, ту се надигаше с отчайваща сила.
Рошльото почука на вратата, като сънено се прозя и задрънча с кофата.
— Какво искаш бе, момко? — съвсем дружелюбно го попитаха през прозорчето. Но някак доста припряно.
— Ами Едуард Николаевич ми заръча да дойда рано тая заран. Отиваме на риба.
Пазачът се позамисли.
— А ти кой си?
— Веня Ерофеев — нагло отговори рошльото.
„Ох, ще се издъни — ядоса се Турецки. — Шибан фукльо такъв!“
— Ей сега ще попитам.
— Що не ме пуснете де? Да не кисна отвън пред вратата?
Отвориха му малката врата.
Рошльото обезвреди пазача съвсем професионално. Турецки чу само кратка въздишка.
— Да беше си измислил малко по-естествено име — не се сдържа той да не направи забележка.
— Че това си ми е истинското име — обиди се рошльото.
Той отвори вратата по-широко, за да влязат спецназовците и оперативниците.
Пръв мина Турецки, след него — Грязнов. И застинаха на място.
Чу се сподавен женски писък.
И неочаквано някъде изпод къщата изплющяха три отчетливи гърмежа.
Край, повече не биваше да чакат. Групата се втурна из двора. А Турецки и Грязнов — към къщата.
Не се наложи да стрелят. Ликвидираха няколко мъже почти без звук.
А когато нахлуха в къщата, разбраха, че нищо не са постигнали. Навсякъде беше празно, само в един ъгъл се беше сгушило някакво момиче и плачеше. То им посочи с пръст към пода:
— Долу, в подземието…
— Не се приближавайте — каза Принца, когато Турецки и хората му нахълтаха в мазето. Беше притиснал до себе си едно момче и държеше пистолета си опрян в главата му. — Няма смисъл. Ще убия сина си, ако направите дори една крачка.
„Нали синът му беше умрял? — зачуди се Турецки. — Или има двама сина като Поляков?“
— Ясно ли се изразих?
„Ще стреля. Ще убие хлапето. Сигурен съм“, помисли си Турецки с абсолютна убеденост.
Принца отстъпи към вратата. Зад гърба му се откри страшна гледка — купчина кърваво месо. Едва след много внимателен оглед се разбираше, че това е било жена. Лицето й бе насечено с нож, косата — отскубната с парчета кожа.
— Сега аз ще изляза, а вие ще останете тук — каза Принца.
— Негов син ли си? — обърна се Турецки към момчето.
— Не — отговори хлапето. — Не съм му син…
Смисълът на живота
Трябваше да се върна по същия път. Съвсем незабелязано. А после там каквото ще да става. Там може и да се забележи.
С една дума, капакът, през който се измъкнах недалеч от „Студентска“, сякаш беше изчезнал в дън земя. Ако знаех, че ще се наложи да се връщам, щях да го запомня къде е. Но допреди малко не можех и да си го помисля дори.
Все пак го открих. Никъде не беше потънал. И скобите на стълбичката си бяха на мястото. И мракът беше все така непрогледен. Отдавна съм стигнал до извода, че ако не си мислиш за разните му там пречки и прегради, те сякаш не съществуват. И си вървиш ли, вървиш, тичаш ли, тичаш.
Дори за преследвачите бях забравил. Никакви не се виждаха.
Бяха се върнали с празни ръце. Сега Едуард Николаевич ще им разкатае фамилията! А може и да не успее…
И стената не ме спря — промъкнах се като момченце.
А сега — да си отварям очите на четири…
Писъците на Алка се чуваха отдалече. Явно ония гадове я измъчваха, за да им каже нещо. Не знам защо, но не ми дожаля за нея. Напротив, изпитах някакво злорадство: така ти се пада, кучка проклета. Изобщо в момента всичките ги мразех.
Но колкото и странно да е, акълът ми сечеше като бръснач.
Крадешком минах покрай мазето, където изтезаваха Алла, изскочих на двора и се шмугнах по стълбите към стрелбището.
Какво да взема? Автомат? Пушка?