Тревогата му се засили, когато покрай изтеглилите се встрани автомобили профучаха не полицейски коли, а линейки на „Бърза помощ“. Те отиваха към пристанището.
Рейн забеляза, че в съседните коли хората започнаха да проточват вратове, май в този час мнозина бяха тръгнали да посрещат ферибота „Рената“.
От този миг нататък черният буик се движеше по-бързо. Рейн дори забеляза, че той не спря пред жената с детска количка, която чакаше на банкета.
Рейн също започна да търси луфт в съседните ленти, за да изпревари по-бавните коли. Още няколко автомобила забързаха след него. Къде ли бе изчезнала шведската дисциплинираност?
Рейн и сам не можеше да си обясни какво става, защо всички, включително и той, изведнъж така се разбързаха? Не можеше дори да допусне мисълта за нещо лошо.
Навярно човешкото съзнание е така устроено, че предчувства лошото, но от жалост към своя притежател му дава известно време, за да се подготви за страшната вест.
В сградата на пристанището хората не вървяха, дори не тичаха, а направо препускаха. От гишето за информация — към някоя мярнала се униформена фуражка на полицай или на пристанищен служител.
Рейн неволно се включи в това лудешко търчане, като пътем дочуваше откъслечни, неясни, смътни и поради това още по-страшни новини.
Нещо се е случило с „Рената“…
Вече три часа няма известия от нея…
Изпратени са хеликоптери…
Отплавали са спасителни екипи…
Фериботът е изчезнал…
Срещаха се и по-успокояващи новини. Дори те бяха като че ли повече.
„Рената“ се е отклонила от курса…
Имало е кратка буря, мъгла, нещо се е случило с навигационните уреди, но сега всичко се е нормализирало…
Вече са изпратени влекачи да я посрещнат при навлизането в акваторията на пристанището…
Ала тези ободряващи съобщения ставаха все по-малко. А тревожните — все повече.
На стълбището към администрацията неочаквано се появи някакъв мъж, който привлече всеобщото внимание. Тълпата посрещачи се втурна натам.
Отнякъде се струпаха невероятно количество репортери. Те тикаха в лицето на важната клечка микрофони и камери и се надвикваха, а началникът припряно бършеше лицето си и само жално се усмихваше.
— Какво се е случило? Кажете най-сетне! — провикна се зад гърба на Рейн някой с гръмовит глас.
И изведнъж шумът утихна.
Началникът сведе глава и произнесе:
— По последни наши сведения фериботът „Рената“ не е намерен в предполагаемия квадрант.
— Какво ще рече това? — отново забоботи същият глас. — Отклонили са се от курса?
— Може би…
— Да не са… потънали? — задави се в собствената си догадка гръмовитият глас.
Важната клечка не отговори, само наведе главата си пак.
Тълпата изведнъж започна да напира напред. Настъпи страшна олелия. Началникът се втурна по стълбището нагоре, гонен от журналистите.
А множеството се люшна в друга посока, към огромния телевизионен екран, на който изведнъж се бе появило лицето на същия началник и се повтори току-що случилата се сцена. След миг на екрана се появи лицето на водещия, който печално произнесе:
— По сведения на нашата телевизионна компания естонският ферибот „Рената“ е потънал на сто и двайсет мили от пристанището. Ето какво заснеха нашите репортери от борда на хеликоптера…
— Н-е-е! — писна женски глас.
Рейн затвори очи. Това е невъзможно. Такива неща изобщо не се случват. Не, хората не загиват така.
Майка му и жена му са живи!
Той отвори очи. На екрана се виждаха сиви вълни, няколко катера, цепещи през тях, и голям червено-бял спасителен пояс, полюшващ се върху водата.
„Рената“ — пишеше на него.
Рейн се промъкна през тълпата и излезе от пристанището. Сам не можеше да си обясни защо го направи — сега не биваше да си тръгва оттук.
Тогава съгледа един огромен мъж, който удряше с юмрук върху черния лак на буика и ридаеше колкото му глас държи.
Това беше същият онзи с гръмовития глас.
Мъртвецът
Петя Осколков се събуди, защото мъжът, с когото кротко разговаряше в съня си, изведнъж, без никаква причина, грабна огромен чук и го тресна по нещастната глава.
Чак искри му изхвръкнаха от очите и Петя имаше чувството, че главата му се е разцепила на парчета.