— Хайде, разказвай как стана работата.
— Че кво да разказвам? — Петя нервно си играеше с дебелия цип на лятната си куртка. — Не можах тоя ден да летя, та помолих Серьога да ме замести…
— „Помоли“? — втренчи се в него Журавльов с гневно светнали очи. — Да не си посмял да го споменеш пред московските следователи. Веднага ще те тикнат в ареста за нарушение на правилника за полети. И защо не можа да летиш?
Петя стеснително се усмихна:
— Е, то се знае защо. Вечерта се натрясках с момчетата, а на заранта не ми беше до полети.
Капитанът накрая се ядоса:
— Голям глупак си, Петя. Кой разправя такива работи в милицията? Аз съм длъжен да запиша твойте показания в протокола за разпит. Какви ми ги дрънкаш сега?
— Ми вие няма да ги записвате, чичо Саша. Иначе ще вземат да ме уволнят от работа.
— Нали и аз това ти обяснявам! — понижи глас Журавльов. — Много-много не приказвай. „Чичо Саша“! Няма чичовци тук! Милицията е правозащитен орган.
Той извади от бюрото си чиста бланка.
— Значи записваме точно така: на шести септември гражданинът Осколков се е разболял. Ето защо курсът е бил поет от Дехтярьов. Вероятно и той е пийнал предната вечер, а?
Петя протестиращо замаха с ръце:
— Как така бе, чичо Саша? Той не близваше капчица алкохол, камо ли преди полет!
Капитанът продължаваше да умува над протокола:
— Съгласно показанията на Пьотър Осколков вертолетът е бил в пълна изправност… Нали?
— Ми като изключим, че за последен път правихме ремонт на стартера преди две години, че шасито съвсем издиша и отоплението не работи.
Журавльов заплашително събра вежди:
— Казах ти, внимавай какви ги приказваш, дръж си устата за тия неща! Иначе ще подведем под отговорност твоя началник Дмитрий Борисович. А не е виновен човекът, че не му се отпускат средства. Записвам: вертолетът е бил в пълна изправност…
— И кво се чува, чичо Саша, не са ли открили някакви следи?
— Не са. Нищо. Дори „черната кутия“.
Петя неспокойно се размърда на стола.
— Ще ви кажа нещо под секрет. — Той се наведе към капитана и зашепна: — Ние „черната кутия“, таковата…
— Какво таковата? — настръхна Журавльов.
— Мии, изобщо… я махнахме.
Капитанът закри лицето си с ръце:
— Защо бе?
— Ми само място заема тая пущина. А тъй можах да си сложа магнетофона. Пък и на опашката нали има още една, е, вярно е, че тя не работи…
— И как успя? Нали без „черната кутия“ вертолетът не може да лети?
— Е-е, аз помолих Гриша, механика от трансформаторното. Много ги разбира той тия работи.
— Ти поне съзнаваш ли, че за това може да влезеш в затвора?
— Ми вие на никого няма да кажете, чичо Саша, нали? А?
Журавльов поклати глава:
— Ох, все повече ме затрудняваш. Добре, пишем нататък, „… е бил в пълна изправност“.
Петя разглеждаше ноктите си. Меко казано, не бяха особено чисти.
— Жал ми е за Серьога. Едно време заедно постъпихме в школата. И заедно учихме. А виж сега кво стана. Навярно е жив, как мислите?
— Че къде може да се дене? Да не мислиш, че е забягнал в Китай?
— Може би лежи някъде ранен?
— Не ми се вярва… Ей го, три дни стана, откак го търсят.
Петя се замисли. В кабинета на участъковия началник на милицията в селището Февралски се чуваше само пъхтенето на капитан Журавльов, който съчиняваше протокола.
— Не — проговори накрая Петя, — невъзможно е нашият „Миша“ да падне просто така в тайгата. Аз летя на него вече, кажи-речи, пет години. Е, имало е дребни повреди, няма да си кривя душата. Но изведнъж да откаже да лети — такова нещо не е било.
Журавльов продължаваше да пише.
— Какво е карал ли? Както винаги, спецтовар от находищата.
— Ще ти дам аз един „спецтовар“! Това е секретна информация!
— Стига де, чичо Саша. Тая „секретна информация“ я знае всяко куче във Февралски.
— Слушай, между нас да си остане — прошепна Журавльов, като погледна към вратата и заслони с шепа устата си, — най-вероятно заради тоя товар е изчезнал вертолетът.
— Е — махна с ръка Петя, — това и бездруго е ясно на всички. А много ли е било златото?
— Към четирийсет килограма на пясък и кило и половина в самородни бучки.
Петя подсвирна: