— Бая нещо… А кой е проверявал товара?
— Коля Фомин.
Щом излезе от милицията, Петя веднага тръгна към товарния терминал на летището. „Ще го поразпитам аз тоя Фомин. Може пък да изскочи някоя следа, мамка му мръсна.“
Селището Февралски за половин час можеше да бъде обходено от единия до другия край. То бе типично градче в тайгата, строено през шейсетте години и оттогава насам в него не бяха правени никакви промени. Единствените му забележителности бяха може би площадът със сивия куб на административната сграда — бившия градски съвет — и почернелия паметник на вожда на световния пролетариат, сочещ пътя към светлото бъдеще. Всички други постройки бяха олющени и стари хрушчовки от барачен тип, отдавна отживели времето си. В тесните им стаи се тъпчеха със своите деца и внуци жителите на Февралски, неизвестно защо докарани тук от всички краища на Съветския съюз. Петя беше кореняк февралчанин. Тук беше роден, тук завърши училище, а сега летеше с вертолета до околните селища, повечето от които почти пълно копие на Февралски. Трите години във Владивосток, когато учеше в школата за летци, бяха единствените в живота му, които бе прекарал извън родния си град.
На отиване у Коля Фомин Петя се отби в магазина за хранителни стоки и купи бутилка „Руска водка“ — зер нямаше да ходи при човека с празни ръце.
Петя го познаваше отдавна. Когато в началото на деветдесетте години дойде да работи с „Миша“ — така пилотите гальовно наричаха Ми-8 — Фомин вече бе инспектор по полетите. Беше свой човек, разбран, обичаше да си попийва, така че едва ли бе замесен в изчезването на вертолета. Негово задължение бе да проверява товарите и да следи дали няма на борда нещо леснозапалимо или взривоопасно.
Както обикновено, Фомин си седеше в стаичката и пиеше чай.
— А, Петуня, влизай — покани го той, като избута с крак втората табуретка изпод масата. — Седни да пием чай.
— Аз имам нещо по-хубаво.
Петя извади бутилката от джоба на панталона си и я тропна на масата.
— Ооо! — възкликна Коля и потри ръце. — По какъв случай?
— Днес е Денят на дърваря. Трябва да го отбележим.
— Точно така! Прав си.
Домакинът извади от нощното шкафче две ръбести чаши от дебело стъкло, половин хляб, парче салам и консерва „Писия в доматен сос“.
— Добре си го намислил, Петуня.
Наряза салама надве-натри и отвори консервата с риба, след което наля водка в чашите:
— Е, хайде да пием!
Като жител на тайгата Фомин ни най-малко не се учуди на неочакваното посещение на Петя Осколков, с когото не го свързваха кой знае какви приятелски отношения. Щом е дошъл, значи е по работа. Ако трябва — сам ще си каже, ако ли пък не — негова работа.
— Даа — започна Петя след третата чаша, — все още не са намерили Серьога. И най-важното, няма никакви следи.
— Сиреч сега си без работа?
— Ми тъй излиза. Интересно, кво ли е могло да стане с вертолета? Всичко си беше нормално. Стартерът е в ред. Главата си режа, че двигателят не може да спре просто така.
Както е характерно за алкохолиците, Фомин бързо се напи. И вече говореше по-малко, а през другото време гледаше Петя с блуждаещ поглед.
— Да си кажа правото, мина ми през ум, дали пък Серьога не се е приземил нарочно?
Коля сви рамене.
— Защото златото ще му стигне за цял живот. Дори за внуците му ще остане. А вертолета може да го е потопил в някое езеро в тайгата. Никога няма да го намерят. Как смяташ?
Фомин въздъхна и си наля още.
— Не мисля, че Серьога е способен на това, Петуня. Той си беше обикновено момче, добро и трудолюбиво. Пък и остави жена и дъщеря. Мигар тъй ще ги зареже? И сетне, охраната…
Петя се почеса по тила:
— И това е вярно… Та значи е загинал?
— Очевидно.
— И то заради златото. Някой нарочно е повредил нещо, да речем пак стартера, и вертолетът е паднал в тайгата, а крадците най-спокойно са задигнали сандъците и дим да ги няма.
Вместо отговор Фомин доля чашата на Петя.
— Защо да умуваме сега? Да пием. За Серьога.
Пиха. Фомин с усилие набоде с вилицата парче салам и го лапна.
— Виж какво, Петя, ще ти кажа една работа. Само че гледай да не се изтървеш пред някого. Във всеки случай, поне засега.
Той бавно запали една „беломорка“ и се наведе към Петя:
— Никакво злато нямаше на вертолета.
Момъкът тутакси изтрезня.