— Как така?…
Фомин се облегна назад, любувайки се на произведения ефект.
— Казвам ти бе. Мислиш, че съм пиян ли?
— Ъхъ — кимна Петя.
Фомин замълча, като дишаше тежко и оглеждаше празната бутилка.
— Тогава иди за още водка.
— Недей, Коля, може би ни стига вече, а? Деня на дърваря го отбелязахме…
— Добре де. Я кажи, ти вярваш ли ми? Нямаше там никакво злато. И освен мене никой друг не знае. Дори да узнаят, пак няма да повярват. От началото и аз самият не повярвах.
Това приличаше по-скоро на пиянско бръщолевене. Но Фомин говореше така убедено, че Петя реши да го поразпита за всеки случай. Фомин обаче ломотеше вече най-различни врели-некипели:
— Нямаше там злато, нямаше. Глупости са всичко това. „Хо-ора много-о по света-а и все-ееки със своя-ата съ-ъдба-аа. На-адежда ни дарява-аа във зо-ори старият ло-одка-ар…“
Неочаквано той отпусна глава върху масата и заплака.
— Все тоя грузинец. Все той…
Петя се заслуша по-внимателно, но уви.
— Ей, Колянич, какъв грузинец?
Опита се да го пораздруса, но Фомин вече беше мъртвопиян. Последното, което пророни, преди да заспи непробудно, беше:
— Контейнера. Железният контейнер…
По-късно се оказа, че може би това са били последните думи в живота му.
На следващата сутрин Петя узна, че Фомин се е самоубил — намерили са го обесен в стаичката му.
Посетителят с „Немерцедеса“
Той хлопна вратата, включи алармената система и се качи в офиса си.
Никога не бе имал личен шофьор. Откакто се помнеше, Поляков винаги и навсякъде всичко вършеше сам. А да остави чисто новия си „Мерцедес-600“ в ръцете на друг — това пък съвсем бе изключено. Мерцедесът е голяма работа, всеки го знае.
Всъщност цял живот бе имал слабост към колите. Първата му кола беше един стар москвич. След него имаше и други модели от по-висока класа, също родно производство. В края на седемдесетте години си купи първия форд. Разбира се, това бе невероятно постижение за ония времена, като се вземе предвид, че в цяла Москва само трима души имаха мерцедеси: синът на министъра на МВР, Владимир Висоцки и Арчил Гомиашвили — най-личният Остап Бендер. Така че фордът беше доста високо ниво за старт.
Сега, почти дванайсет години по-късно, за Поляков всички коли се деляха на мерцедеси и немерцедеси. Той беше просто фанатичен привърженик на тази марка, а преди пет години в Мюнхен дори успя да влезе в клуба „Мерцедес Бенц“, в който приемаха само немци. Членовете на този клуб имаха маса привилегии, ползвани главно в Германия, включително и до двадесет процента намаление при покупката на колата. Когато научи за това, негов стар приятел и колега от студентските години упорито взе да го увещава да започнат бизнес: „там купуваме, а тук продаваме“. Ала много бързо се отказаха — тогавашната съветска митница вземаше толкова високи мита, че те превишаваха цената на колата.
Впрочем трябва да се отбележи, че на паркинга до неговия мерцедес е паркиран тъмночервен сааб, пак от висока класа, но „мерчо“ си е друго нещо. За мерцедесите Поляков беше готов да говори и да спори с часове. Познатите му просто бяха принудени заинтересовано да се включват в темата, така любима на Вячеслав Георгиевич. „Знаеш ли, братле, по какво отстъпва 560-SEL от деветдесета година пред 420-S от деветдесет и трета?“ Но ако събеседникът му, не дай Боже, изобщо бърка мерцедеса с „Месершмит“ например — тогава край, всички приятелски взаимоотношения са вече заличени.
В малкия си кабинет, твърде неподходящ за председателя на толкова крупно акционерно дружество, Вячеслав Георгиевич блажено се разположи в коженото кресло зад бюрото.
Майната му! Въпреки всичко през последните дни е в добро настроение. Слава на Аллаха, но така или иначе, всичко се урежда. Разбира се, с ферибота е свършено, но все пак ще донесе прилична сума от застраховката. Какво ли да си измисли, така, нещо по-приятно за отпускане на нервите?
Поляков косо се погледна в огледалото и в него видя стегнат представителен мъж, на четиридесет и пет години, с твърд поглед и гъста прошарена коса.
Цяла сутрин трябваше да се разправя с десетина от най-досадните и упорити роднини. Накрая се ядоса и обеща да поеме част от разноските им при уреждане на разните техни проблеми. Още повече че фондовете, откъдето измъкна тези резерви, бяха обложени с толкова високи данъци, че всъщност по-добро приложение на парите просто не можеше да се намери. Разбира се, загиналите не можеш да ги върнеш, но на живите все някак ще помогнеш.