— Така ли е, Машенка? — усмихна се Вячеслав Георгиевич на секретарката си. — Какво имаме за днес?
Както винаги, отгатнала настроението на шефа си, Маша с мила усмивка му подаде пластмасова папка с разписанието на най-важните му ангажименти.
Маша беше на двайсет и девет години. Достойнствата й не се изчерпваха със стройните крака и ефектната външност. С необикновената си памет и пъргав ум тя бе станала дясната ръка на Поляков през последните две години, като продължаваше да заема скромната длъжност на секретар-референт. И най-поразителното беше, че техните взаимоотношения се ограничаваха само с работата. Причината за това не беше толкова в неговото семейство. Синовете му, вече големи момчета, сами влязоха, без никакви връзки, в най-престижните вузове. Жена му пък изживяваше втора младост и маса бурни романи по екзотични курорти. Двамата отдавна вече не се интересуваха един от друг. Очевидно затова, когато идваше в офиса му, тя общуваше изключително благосклонно с неговата секретарка.
И все пак Поляков гледаше да запази, доколкото е възможно, устойчивото равновесие на изключително деловите си отношения с Маша, като от време на време ту преливаше от гордост за силната си воля, ту се ненавиждаше за това.
— Машуня, каква е тая дивотия — да идва някакъв журналист в един и половина по обяд? Отде се взе изобщо?
— Но, Вячеслав Георгиевич, как така, нали вчера следобед вие се обадихте в приемната и помолихте да запиша тази среща и днес да ви напомня…
— Хайде, хайде, не ме занасяй — засмя се Поляков, като бегло преглеждаше останалите си ангажименти.
— Ама не, наистина, нали знаете, сега не ни е до шеги.
Поляков се намръщи.
— М-м… Да не бъркаш нещо? Може би все пак не съм се обадил аз? Да не би някой от рекламния отдел пак да ни погажда номера?
Тя се усмихна и поклати глава.
— И моля ви, Вячеслав Георгиевич, нека най-после да разрешим въпроса с инвестициите. Все пак предложението е много изгодно и както предполагам, разкрива колосални перспективи пред нашата фирма. Грехота е така направо да отказвате. Та нали вие сте човек, който си знае интересите. Ако ми позволите, веднага ще подготвя книжата и за утре вече ще мога да уредя срещата.
— А-а, тая няма да я бъде — веднага превключи Поляков. — Наистина аз много добре си знам интересите. Но виж, Маша, когато ти седнеш на това кресло, дяволите да го вземат, моля — решавай подобни неща колкото си искаш. Разбира се, тая сделка може да ми донесе печалба. Пък и на тебе вероятно — с лека ирония се усмихна той. — Но това е удар под пояса за двайсетина нещастници, които ще останат на улицата. Които дори не подозират за тези планове. Които сега разчитат само на скромната си заплата. Хич не ме интересуват каквито и да било подробности около проекта. Тоя нещастен ферибот ще го сънувам до края на дните си!
— Но в случая вие нямате никаква вина — възрази Маша.
— Да де. Именно! — избухна Поляков. — Неволно погубихме неколкостотин човека. Ей така, на бърза ръка. А сега ти ми предлагаш да го направя нарочно?
— Господи! — Маша притисна ръце до гърдите си. — Но аз…
— Край. Точка по въпроса. Разбирам, поне се надявам, че нищо подобно не ти е минавало през ум, и нека да приключим с това… Имаме ли връзка с „Калев“?
— Да, разбира се, всичко е наред.
— И за „Рената“ ми каза същото — въздъхна Поляков.
— Недейте така, Вячеслав Георгиевич! — умолително възкликна секретарката.
— Край, няма вече, извинявай. Имам чувството, че ставам мазохист. А какво е положението с нашите кредити?
— Седемдесет процента от необходимата сума. Засега няма баланс. Но като се вземе предвид колко бързо ги получихме и реализирахме, със сигурност може да се прогнозира, че към края на месеца всичко ще се уреди. Лихвеният процент просто няма да може да нарасне! Добре стана — засмя се тя със задоволство. — След като се реши да ви отпусне кредит, „Алфа-банка“ не очакваше такава експедитивност. Нима тези пари са за още два ферибота по същия маршрут?
— Какво те учудва? Никой не е отменял двустранното ни споразумение, имам предвид — между Талин и Стокхолм. А нашата фирма си остава, както и преди специален доставчик. За нас това не са малко пари, не чак толкова лесни за спечелване и при това — абсолютно честни, а именно последното, госпожо финансист, е най-важното. Стига вече. Ако е дошъл журналистът, покани го да влезе. И впрочем време е да сложим точка на въпроса за „Рената“.