— Значи не се готвите да идете в Москва?
— А защо да ходя в Москва?
— Ами… — смути се секретарката, — имаше слух… по-точно информация — поправи се тя, тъй като знаеше мнението на шефа си за клюките, но после се усети, че всъщност няма откъде да се появи такава информация — тоест… Ами, с една дума, стори ми се, че се готвите да преместите фирмата в Москва, а тук да оставите филиал. Това е.
„Хм… Какво й става днес? — запита се Поляков. — Вре си носа буквално във всичко.“
— Веднъж ти разказвах, че още на младини избягах оттам. И знаеш, че нямам никакво желание да се връщам. Фактът, че семейството ми живее главно в Москва, няма никакво отношение към моята работа, нали така? Освен това в Талин е гробът на майка ми.
— Моля да ме извините…
— Пък и това не е основната причина. Преди време наистина имах намерение да се преместя, но сега просто не виждам смисъл. Въпросът не опира само до конкуренцията, макар че и там няма да пропаднем, както ми се струва. Нашият рейтинг на пазара за товарни превози към днешна дата е доста висок дори като се вземе предвид злополуката с „Рената“. В провинцията се чувствам по-уютно, особено тук, в Талин. А Москва сякаш остана в младостта ми. Откровено казано, там обикновено отивам с голямо неудоволствие, когато ми се наложи… А ми се налага все по-често — намръщено добави Поляков.
— Журналистът чака — напомни Маша.
— Кажи му да влиза — махна с ръка шефът й.
Дребничък и симпатичен старец, около седемдесетгодишен, свойски се ръкува с Поляков и се разположи в креслото срещу него.
— Аз съм кореспондент на градския рускоезичен вестник „Път към пристана“ — представи се усмихнатото старче.
— Машенка, помоли, ако обичаш, да ни направят кафе… Чудесно е, че сте запазили в себе си толкова енергия за подобна напрегната работа.
Старчето доволно се засмя и включи касетофона.
— Навярно се досещате, че вестник с такова име като нашия не може да не се вълнува от ужасните събития, с които се оказа свързана вашата… м-м… рганизация. — Лицето на Поляков се изкриви в страдалческа гримаса. — Твърде печално и болезнено е това, което се случи… Вечна памет на героите.
— Да, да — неопределено промълви Вячеслав Георгиевич.
— По дяволите, какви герои са това? — саркастично се усмихна старецът. — Но виж, секретарката е чудесно парче. Имаш вкус. Макар че все пак е безполезно.
— Извинете, не ви разбрах — изненада се Вячеслав Георгиевич. — Какви ги говорите?
— Нима все още смяташ, Поляк, че с „Рената“ е станала случайна злополука? — със съвсем друг тон попита „кореспондентът“. — Все още ли не си разбрал, Поляк, с каква сила разполагаме ние? — Старецът изключи касетофона. Нямаше нужда тези думи да се записват.
— Вие… Значи не е било нещастен случай… Ами да… Ах, изроди мръсни! Ще ви унищожа… — засъска Поляков.
Но в този миг влезе секретарката. Лично бе донесла кафето.
— Веднага излез оттука! — кресна й Поляков.
Маша набързо изскочи от кабинета.
— Първо, ти ще се разориш, Поляк — ласкаво, дори някак нежно го увери посетителят. — Време е, приятелю, крайно време е, покой сърцето жадува.
— Майната ви! Сега имам кредити! Всичко вече е наред. Вторият ферибот е в движение. Такава зверска охрана има, че пиле не може да прехвръкне! — избухна Вячеслав Георгиевич, като изразително размаха ръце и скочи от бюрото си. — По-добре не ме закачайте, че ще надам страхотен вой и ще бия наред…
— Охрана, казваш? — попита старецът, без да обръща ни най-малко внимание на заплахите му. — Ами що не вземеш да им се обадиш? Сега трябва да са някъде на половината път към Швеция, нали? Разучи как стоят нещата, защото нещо ме гложди някакво лошо предчувствие. Все пак на борда има доста пътници, сред които навярно и деца. Пък и товарът не е малко…
Без да откъсва втренчен поглед от него, като хипнотизиран заек от питон, Поляков се върна при бюрото си и натисна един бутон на интеркома:
— Мария, незабавно ме свържи с „Калев“, директно в кабинета.
— И си го набий в главата, Поляк — дрезгаво продължи старецът, — всеки миг можем да ти нанесем следващия удар.
След малко радиовръзката бе дадена и се чу пращене от ефира.
— „Калев“? — Поляков изпита облекчение. — Дайте ми началника на охраната… Василий Сергеевич, Поляков се обажда, как е положението при тебе, всичко наред ли е?