— С-с-слава! — завика далечен глас. — В-вячеслав Георги-и-ч! Т-това е няк-какъв кошмар! Ние горим!
Поляков облещи очи, челюстта му увисна. Старецът услужливо му подаде таблетка вал идол.
— Край, свършено е! — крещеше гласът от Балтика. — П-п-противопожарните средства не работят!
Поляков отблъсна ръката с хапчето и уморено се отпусна в креслото. За тези няколко секунди сякаш остаря с няколко години. Затвори очи. Известно време двамата мълчаха.
— В-вячеслав Г-георгич! — запищя радиовръзката. — Потушихме го, угасна, м-м-мамицата м-му м-мръсна! П-по дяволите, нищо не разбирам! От само себе си угасна!
Поляков буквално подскочи в креслото.
— Ах, кучи синове! Явно това няма нищо общо с шибаните ви заплахи! Пробутвате ми… — Той не се доизказа, защото посетителят му беше изчезнал.
— Лепнете се за него и не го изпускайте от очи! — викна Поляков в телефонната слушалка, като натисна друг бутон.
После погледна през прозореца. Неговият „мерчо“ шестстотин си стоеше на паркинга пред офиса, но тъмночервеният сааб го нямаше.
— Недейте, няма нужда. Късно е. — Вячеслав Георгиевич вдигна слушалката на директния телефон и набра няколко цифри. — Да, аз съм, Поляка, кой може да е — натъртено каза той. — Незабавно ме свържете с Гибона.
Мирни преговори
Когато изскочиха през задната врата, Турецки метна едно камъче към Грязнов, за да го събуди.
— Слава, я виж, какво става там?
Слава недоволно погледна през бръшляна. Злото куче в двора на тухлената вила се скъсваше да лае по нахалния съседски котарак.
Трофимов плюна от досада и двамата с Турецки отново се прибраха в кухнята.
След половин час при тях влезе домакинята. За пореден път ги измери с презрителен поглед и им съобщи:
— Господа ченгета, от съседната къща изнасят нещо. Казвам го, разбира се, само в случай че ви интересува. Нещо голямо и тежко. А единият от мъжете е с автомат на рамото. Круз Кастильо в подобни случаи…
Турецки и Трофимов се втурнаха към прозореца и надникнаха през пердетата.
Паркираното до оградата БМВ забръмча и се приближи до вратата. Турецки бързо измъкна неразделния си „Марголин“ и скочи през първия попаднал му отворен прозорец. Ниско приведен, стигна до беседката и като се прикриваше до гъстия бръшлян, на къси прибежки се отправи към съседната вила. Трофимов се придвижваше със същите маневри откъм другата страна на беседката.
Грязнов безгрижно спеше на люлеещия се стол. Нямаше как да го събудят незабелязано от четиримата мъже, които се мотаеха из съседния двор.
„Дано само не захърка — каза си Турецки. — Ех, Слава, хайде, приятелю, спасявай ни, цял живот няма да го забравя, стига, разбира се, да оцелея…“
Следователят видя как двама непознати мъже, които не бяха при огледа на вилата, наместваха на площадката пред вратата голям денк.
„Ха, ами че това е конопеният чувал, който бе захвърлен в антрето“ — спомни си Турецки. Единият от мъжете наистина беше с автомат „Узи“. Братята стояха един до друг и тихо обсъждаха нещо. „Глухият“ внимателно изслуша брат си, кимна и се зае да облепва чувала със скоч.
„Тая позиция е направо идиотска, ще се наложи да рискуваме“ — прецени Турецки и с пистолет в ръка излезе от прикритието си.
— Нали ти се каза, че началството не бива да бъде лъгано — подметна той към малкия брат. — Хайде всички да вдигнат ръце на тила си и да застанат с лице към стената. — А ти — обърна се към двуметровия дангалак — хвърли оръжието.
Трофимов мълчаливо излезе откъм другата страна и ръгна с дулото на пистолета си малкия брат между плешките. Младежът се опита да го избие, но получи юмрук по скулата и рухна на земята, като се хвана за лицето. Между пръстите му прокапа кръв.
Турецки забеляза, че нервният Трофимов удари противника си не с пистолета, а с лявата ръка, на която носеше масивния пръстен с монограм. Оказа се хубаво оръжие, явно си го използваше като бокс.
Двуметровият дангалак размърда рамо, за да свали автомата, но изведнъж сръчно го подхвана във въздуха и пусна дълъг откос.
Трофимов и Турецки се метнаха в тревата — за щастие не бяха засегнати. Тримата приятели на дангалака тутакси залегнаха зад колата и също откриха огън. Големият денк остана на площадката пред вратата.
Кучето оглушително лаеше. Въпреки всичко това Грязнов продължаваше да спи.