Явно някой искаше да насочи следствието по фалшива следа.
Последен в списъка на пътниците, пропуснали да се качат на „Рената“, беше някой си Игор Бурцев. Телефонът, записан срещу името му, кой знае защо постоянно даваше заето. Рейн реши да научи адреса му и да отиде на място. В края на краищата при лична среща винаги може да се изяснят много повече неща.
Бурцев живееше в новите жилищни комплекси в покрайнините на Талин. След като се полута сред еднотипните многоетажни блокове, Рейн най-после стигна до нужния му номер.
Не знаеше за какво да разговаря с Бурцев, как да разбере дали има вина (или е невинен) за гибелта на ферибота. Дори нямаше представа как да подхване разговора. Та нали и Рюйде можеше направо да го изгони, още при първите му думи! И по принцип щеше да е прав. Сега би могъл да го стори Бурцев. Оставаше само да разчита на случайността.
Пред входа на девететажния панелен блок пушеха и тихо разговаряха неколцина мъже в тъмни костюми. Рейн си помисли, че няма нужда излишно да привлича вниманието им, и се опита да мине незабелязано нагоре, ала не успя. Щом приближи, те веднага обърнаха глави към него и го изпратиха с продължителни погледи. Подобно неочаквано посрещане го смути. Но когато видя, че вратата на апартамента е открехната, направо се притесни. Отвътре се чуваха приглушени гласове.
„Я да си тръгвам и да не си търся белята — мина му през ум. — Току-виж съм се натресъл на някакъв обир. Едните от бандата стоят долу да вардят, а другите всеки миг ще излязат оттука… И ще вземат да ми видят сметката като ненужен свидетел.“
А пък нямаше никакво желание да става случайна жертва на бандити.
Когато вратата започна бавно да се отваря, за част от секундата той се почувства като в капан и беше готов да хукне по стълбите нагоре. Но вместо зъл бандит, въоръжен до зъби, на прага се появи разплакана жена, облечена в траур.
— Здравейте — прошепна тя, щом видя младия мъж.
— Здравейте — пак така шепнешком й отвърна Рейн.
— Заповядайте, моля. — Жената го хвана за ръка и го въведе в апартамента.
„Всичко това е някак странно.“ Рейн послушно тръгна с нея.
В антрето тя се спря и като се понадигна на пръсти, тихо го попита на ухо:
— Колега ли сте му?
— Да — потвърди той за всеки случай.
— Добре.
Рейн не чу, а по-скоро долови тази дума по движението на устните й.
„Но какво става тук?“
Отговорът дойде от само себе си, когато жената отвори пред него вратата на стаята и леко го побутна да влезе. Рейн се озова в най-голямото помещение на апартамента. Някои дори гордо го наричат „салона“.
Покрай стената бяха насядали хора със скръбни лица. В ръцете на жените белееха носни кърпички. И най-важното — по средата на гола маса бе поставен ковчег, драпиран с черен креп! Рейн се закова на място. Изобщо не беше очаквал подобно нещо.
— Но моля ви — отново го побутна по лакътя жената, — идете при майката.
„Стига само да знаех коя е майката. И кой е покойникът. Нима Игор Бурцев е починал? Много странно наистина.“
Жената пак го хвана за ръка и го заведе при седналата на скромния диван дребна старица, която час по час притискаше дантелена кърпичка до очите си. Жената й пошепна нещо на ухото и посочи с очи към Рейн. Старицата кимна и му подаде мъничката си суха ръка.
— Приемете моите най-дълбоки съболезнования — пое я Рейн и нежно я стисна.
— Всичко това е толкова неочаквано, толкова неочаквано… — отново заплака старицата.
Жената лекичко го потупа по гърба, с което му даде да разбере, че съболезнованията са вече изказани. Рейн бавно се отдалечи към другия край на стаята и седна на един свободен стол. На минаване покрай ковчега успя да погледне покойния.
Беше на двайсет и две, двайсет и три години. Среден на ръст, блондин.
„Очевидно това наистина е Бурцев. Ама че работа… Поне да разбера от какво е умрял.“
От време на време в стаята влизаха нови хора, придружени от същата жена със зачервени очи. Тя ги водеше при майката, а после ги настаняваше на свободни столове. На свой ред онези, които бяха прекарали необходимото време край покойника, ставаха и излизаха. По такъв начин се провеждаше своеобразна смяна на караула.