„Интересно, кога ли ще ми дойде редът да изляза?“ — помисли си Рейн. Много му се искаше да се присъедини към групата приятели и роднини долу край входа и да се опита да узнае каква е причината за смъртта на Бурцев.
Присъстващите пазеха пълно мълчание. След петнайсетина минути, когато Рейн се готвеше вече да излезе от стаята, внезапно влязоха неколцина мъже, които внимателно носеха капака на ковчега. Всички станаха от местата си. Рейн забеляза, че не заковаха капака.
„Значи прощаването с покойния ще бъде на гробищата — заключи той. — Трябва непременно да отида. В много криминални романи всичко се изяснява именно на погребението.“
На излизане от апартамента Рейн забеляза интересна подробност в антрето. Слушалката на телефона, който беше на нощното шкафче, беше вдигната и оставена до апарата.
„Ето защо не можах да се свържа.“
Той поизостана от другите, взе слушалката и я долепи до ухото си, но не чу дори сигнала за свободно. На няколко пъти натисна вилката, но и това не даде резултат.
— Телефонът не работи — чу се зад гърба му гласът на вездесъщата жена в траур. — Още от деня, когато… Майка му поиска да го изключат… — и се обля в сълзи.
Рейн абсолютно нищо не разбираше.
Мъжете дълго сваляха ковчега по тясното стълбище от деветия етаж. Долу вече чакаха автобусите. Рейн побърза да се качи в един от тях и когато ковчегът бе натоварен в черната камионетка, служеща за катафалка, процесията бавно потегли.
Кой знае защо, при всички погребения, на които бе ходил Рейн, непременно валеше дъжд. Навярно затова погребалната церемония се асоциираше в съзнанието му с лошо време, пронизващ студ и непроходима кал. Това погребение не правеше изключение. Ръмеше досаден дъждец, който подсилваше тъжното настроение.
За голямо съжаление на Рейн мястото до него остана свободно. Ако беше седнал някой роднина или приятел на Бурцев, може би щеше да научи нещо по-конкретно. Сега се налагаше да подслушва разговорите наоколо.
— Дааа — каза с въздишка възрастна жена на задната седалка, — съвсем младо момче!
— Така си е — съгласи се жената до нея. — Нямаше дори двайсет и пет години.
— Какви неща стават само…
— Божа работа.
— И какъв удар е за майката!
— Така си е.
Целият по-нататъшен разговор протече в същия безперспективен за Рейн дух. И той се опита да подслуша какво си приказват съседите му на предната седалка. Бяха двама връстници на Бурцев.
— Записките ми останаха у него. А утре съм на изпит… Вече не мога да си ги взема, нали?
— Неудобно е да безпокоиш майка му в такъв ден.
В крайна сметка Рейн успя да научи, че Бурцев е следвал във Финансовата академия. С една дума, съвсем постна информация. Сякаш напук никой не обсъждаше причината за смъртта. Тъкмо се готвеше направо да запита лелките отзад, когато автобусът спря пред гробището и всички забързаха да слязат. Само веднъж съвсем случайно долови думата „инфаркт“.
„Що за глупости? На тая възраст хората не умират от инфаркт.“
Още в института професорът по кардиология им каза: „И запомнете добре, че ако пациентът е под тридесет години, трябва да търсите причината за сърдечното заболяване някъде на друго място. Сърцето просто физически не може да се износи за такъв кратък срок, то е изчислено да работи сто години.“
Отнякъде се появи малък духов оркестър. Всички музиканти бяха с найлонови торбички на главите, с което създаваха малко странно впечатление. Присъстващите се ограничаваха с предвидливо взетите чадъри. Рейн нямаше чадър и бързо се измокри до кости.
След няколко минути погребалната процесия бавно тръгна по хлъзгавата глинеста алея навътре в гробищата. Оркестърът внезапно засвири нещо нестройно и фалшиво и само при особено силно желание човек можеше да различи траурния марш на Шопен.
Вървяха доста дълго. Първо минаха през старата част с черни гранитни паметници, на които бяха изсечени трогателни епитафии и стихове, после се занизаха пирамиди с петолъчки, тук-таме разредени от метални кръстове с олющена боя. След това кръстовете станаха повече, но пък растителността наоколо намаля. Накрая излязоха на гол, почти незает парцел. Тук спряха край прясно изкопан гроб, който гробарите бяха прикрили с полиетилен, за да не се пълни с вода.