Докато хората от процесията се придвижваха и наобикаляха гроба, Рейн незабелязано се промъкна до ковчега. Неочаквано усети, че някой го ръчка в гърба. Беше пак същата разплакана жена.
— Вземете — и му подаде голям черен чадър. — Сега ще вдигнат капака на ковчега. Не бива да се измокри.
Трябваше да се подчини.
Скоро се появи свещеникът, придружен от няколко бабички, които веднага тихичко запяха.
Сложиха ковчега на специална желязна стойка и го отвориха. Майката и останалите близки високо заридаха, а свещеникът запя с плътен баритон.
Дъждът се усили и сега Рейн беше доволен, че му бяха възложили да държи чадъра, който прикриваше не само покойника, но и него.
Докато траеше опелото, успя добре да разгледа Бурцев. По лицето му не се забелязваха никакви следи от болест, съвсем свежа, младежка кожа. Никакъв синкав оттенък от цианоза, така характерен за сърдечно болните след смъртта. Дори сега, при студения вятър, кожата й не бе добила мъртвешката восъчна бледност. Но най-важното бяха устните. Един опитен лекар може по устните да разчете цялата „история на заболяването“. А устните на Бурцев имаха нормален виненочервен цвят. По всички признаци той изглеждаше като един напълно здрав човек.
„Естествено — разсъждаваше Рейн, — това не може да се твърди с абсолютна сигурност. Но че младежът никога не е имал проблеми със сърцето си, бих потвърдил дори под клетва. Разбира се, не би било зле да се погледнат зениците…“
Свещеникът завърши погребалната служба и роднините започнаха един по един да минават покрай ковчега. Дъждът ставаше все по-силен и прощалната процедура вървеше доста бързо. Само майката дълго не искаше да се откъсне от тялото на сина си. Взеха да я увещават да тръгне, но тя внезапно изписка нещо и прегърна главата му, при което измести възглавничката. Започнаха да я утешават и лекичко да я изтеглят настрани. Тогава Рейн съгледа малка раничка в лявото ухо на покойния.
Може би нямаше да й обърне внимание, но набитото му око веднага забеляза необичайния й вид. В центъра на малкото колкото главичката на кибритена клечка възпаление ясно изпъкваше бяла точка. Такава раничка може да се появи например ако се бодне ухото с нажежен шиш. Мястото на изгарянето тутакси ще побелее, а след известно време ще се зачерви наоколо. Раничката беше съвсем прясна. Но при всички случаи не би могла да причини смъртта.
Заковаха ковчега и го спуснаха, след което бързо го засипана с пръст, за да не се напълни гробът с вода. Отгоре подредиха венците от изкуствени цветя. Пръстта наоколо вече се превръщаш в непроходима кал и близките на покойния забързаха към автобусите.
По пътя към изхода на гробищата Рейн събра кураж и пепита една от познатите му лелки:
— Извинете, от какво умря Игор?
— Ама вие не знаете ли? — учуди се тя. — От сърдечен удар. Така поне каза лекарят. Изглежда, момчето се е нервирало нещо. Имаше някакви неприятности в работата. Навярно сте в течение. И вие работите на пристанището, нали? Стюард на ферибота?
Рейн едва не подскочи от изненада, но бързо се овладя.
— Това е то — продължи лелката, — а между нас казано, каква сърдечна недостатъчност може да има едно двайсет и три годишно момче? Откъде? Ето какъв стана животът. Мисля си, че всички болести са на нервна почва. И Игор умря от нерви. Майка му каза, че е разговарял по телефона и така е умрял.
Лелката бръкна в чантата си за кърпичка.
— Наскоро някой му подари тоя телефон… Той е от ония… Как ги казваха? Дето нямат жици? С някакво странно име. Нещо свързано с птичките…
— С птичките? Да не би да е клетъчен?
— Точно така, клетъчен. Наизмислиха всякакви глупости. Само вреда има от тия боклуци.
— А кой му го подари?
— Не знам. Разправят, че била приятелката му, Дита.
Когато Рейн си тръгна към хотела, вече бе започнало да се мръква. Чувстваше се ужасно уморен, обущата му тежаха от кал, по панталоните му бяха полепнали парчета глина, но въпреки това той смяташе, че денят му не бе минал напразно. Беше успял да научи, че Бурцев е работил на пристанището, а следователно имаше вероятност да е бил замесен в катастрофата. Освен това неочакваната му и загадъчна смърт будеше големи подозрения. Рейн усещаше, че е попаднал на някаква следа.
— Бихте ли ми казали колко е часът?
В Талин сега рядко можеше да се чуе руска реч на улицата. Дори онези, които не знаеха естонски, се стараеха да го говорят, макар и с акцент. Така че въпросът прозвуча на Рейн неочаквано и той се постресна, защото мъжът, който го зададе, беше скрит в сянката на стария чинар, засаден тук може би още при основаването на града.