— Да не би от сегашната престрелка? — обади се Трофимов.
Експертът кимна.
— Я гледай, я гледай! — ахна приближилият се санитар от „Бърза помощ“. — Че това е Климова! Самата Вела Климова!
— Климова? — възкликна от носилката Трофимов, когото вече внасяха в линейката. — Климова? Ама чакайте! Александър Борисович!
— Не се тревожете, Андрей, довечера ще дойда в болницата и за всичко ще си поговорим — успокои го Турецки.
Линейката потегли.
— А вие знаете ли коя е тая Климова? — обърна се Турецки към рижия криминолог.
— Разбира се! Мисис „Крайбрежие“.
— Какво ще рече това?
— Управителка е на „Хоризонт“, най-големия хотелски комплекс. Накъдето и да се обърнеш, навсякъде ще видиш негови хотели — иронично се усмихна рижият. — Всички я познават. А аз имах удоволствието, така да се каже, лично да се запозная… Преди известно време изчезна съпругът й.
— Преди колко по-точно?
— Седмица, не по-малко. Защото преди пет дни ми се наложи с нейна помощ да идентифицирам един труп след пожар. Но не беше мъжът й… Най-интересното е, че тя, Вела, изобщо не беше съобщила за изчезването му. Каза само, че един мъж има много причини да изчезне нанякъде. Сиреч по своя си, мъжка работа. Въпреки това ние го търсихме. Беше се вдигнал голям шум, но сега нещата се поуспокоиха.
— След смъртта на Малахов ли?
Рижият тактично премълча.
— И не намерихте Климов, така ли? — продължи да настоява Турецки.
— Не.
— А какъв човек беше благоверният съпруг на тази дама? С какво се занимаваше?
— Герат ли? С нищо според мене.
— И щом като не е съобщила тя, как сте разбрали, че е изчезнал? И защо сте го търсили?
— Ами говори се, че е бил приятел на Малахов.
„Я виж ти“ — изненада се Турецки.
— Герат — това име ли е?
— Дявол го знае. На мен ми е известно само, че Климов е ветеран от войната в Афганистан, офицер, награден с ордена „Червена звезда“ или май „Червено знаме“… Пък и дявол знае каква е сега разликата между тях. А иначе беше голям мъжага, макар и без едно око. С хубаво, мъжествено лице и, кажи-речи, два метра висок. Как не са го улучили муджахидините — не мога да си обясня.
— Два метра — сепна се Турецки. — А ти видя ли този? — и посочи убития дангалак.
— Ааа, не, тоя е още сукалче. Или беше — изхили се рижият. — Навеки зачислен, така да се каже. А Климов беше зрял мъж в разцвета на силите си.
— Откъде са всички тия сведения за дружбата му с Малахов и прочее?
— Нали се носят слухове — учуди се от невежеството му рижият. — През курортния сезон клюките при нас се разпространяват много бързо. Само малоумните не ги научават. Или глухите.
Турецки машинално погледна трупа на „глухия“.
От вилата излезе капитанът. С все същия мрачен вид.
— Никакви тайни подземия или скривалища — въздъхна той. — Нито следа. За да се открият евентуални подземни помещения, ще ни трябва специална апаратура, а в нашия град с такава разполагат само колегите от „спецслужбите“.
— Колко са бедни, горките — изказа съчувствие Грязнов. — Ефесците2 ли имаш предвид?
Офицерът тъжно кимна.
— Изобщо открихте ли нещо интересно?
— Ами най-различни глупости. В голямата стая на втория етаж има цяла купчина запалки и всичките работят.
— Това изобщо не са глупости — възрази с тежка въздишка Турецки. — Вероятно именно с тях е била измъчвана жертвата, и то съвсем наскоро. Вижте какво, капитане, сложете телефона на подслушване — кимна той към къщата. — Само че не тук, разбира се. Засичайте откъде ще го набират и всякакви подобни сведения. С една дума, няма аз да ви уча. Прехвърлете го при вас, в града, става ли? Впрочем прегледахте ли документите за къщата?
— Колкото и странно да изглежда, всичко е наред, няма никаква връзка с Климови. Братя Кирякови, търговци от Адлер, наистина са живели тук в собствен дом и по мои данни — почти през цялата година.
— И какво са могли да правят тука? — учуди се Турецки. — Казвате, търговци били? С какво по-точно са търгували?
— С всичко по малко — фактически дословно повтори отговора на малкия брат намръщеният капитан. — Доколкото знам, напоследък са търгували с електроника.