— А къде е… — Събеседникът му понижи глас, така че младежът не чу края на изречението.
Московският следовател сви рамене.
Щом се разотидоха всички, Петя веднага нахълта при Журавльов. Както обикновено, той пишеше нещо.
— Чичо Саша! Имам нови сведения!
Капитанът вдигна глава от книжата си:
— А, Петя, ела, сядай. Какво имаш?
С няколко думи Петя му предаде съдържанието на снощния си разговор с Коля Фомин. Журавльов внимателно го изслуша, след което махна с ръка:
— Я по-добре си върви вкъщи, Петуня, и не пречи на следствието.
— Как тъй „не пречи“, чичо Саша, че това са важни сведения!
— Твоите „важни сведения“ ще ми объркат сега цялото разследване. Малко ли глупости ломоти човек на пияна глава.
Петя се засегна:
— Ама как тъй бе, чичо Саша? Ми ако това си е истина? И сетне, защо ще се беси Колята?
— Натряскал се е твоят Коля, отмилял му е нещо животът и затова се е обесил. Вертолетът няма нищо общо с това. Нали помниш, че лани Филя от лесовъдното стопанство се удави?
— Помня.
— На, видя ли. А че на вертолета е нямало злато — това вече са пълни глупости. Къде може да се е дянало?
— Не знам. Но нали се намери вертолетът, пък златото го няма…
Журавльов заплашително сключи вежди:
— А ти откъде научи тая секретна информация?
Петя си придаде важен вид:
— Имам си свои източници, чичо Саша.
И небрежно се облегна назад в креслото, като кръстоса крак върху крак.
— Ей сега ще ти дам аз „свои източници“, като сваля ремъка и ти ударя един хубав бой!
Той се понадигна от стола и взе да разкопчава колана си. Петя скочи и застана в най-далечния край на кабинета:
— Недей сега, чичо Саша, ясно, разбрах!
Журавльов отново седна.
— Хич и да не си помислил да ходиш при московчаните с твоите идиотски версии! На секундата ще те приберат. Нищо чудно и да те обвинят за смъртта на Фомин. Ти последен си разговарял с него, нали?
— Да.
— Тогава ми се махай от главата! Имам да върша страшно много работа!
— Чичо Саша — пак подхвана Петя умолително, — снощи Коля спомена и за някакъв грузинец…
Журавльов въздъхна:
— Бълнувал е твоят Коля, бил е мъртвопиян и навсякъде са му се привиждали черни човечета…
Петя излезе от милицията съвсем объркан. Ясно му беше, че Журавльов иска по-бързо да приключи делото с вертолета, пък и да не замесва в него сина на стария си приятел. Но въпреки това Петя чувстваше, че снощните откровения на Фомин са били предизвикани не само от изпития алкохол: Ето защо реши да отиде в квартирата на Коля и да разпита съседите.
Тя се намираше в малка двуфамилна къща от финландски тип и вече бе запечатана. Явно сутринта бе идвал участъковият. Петя позвъни на отсрещната врата.
След малко му отвори някаква жена с коса, боядисана във виолетови оттенъци.
— Осколков? Не може да бъде! Какво те води насам?
Това беше Полина Владимировна, бивша негова учителка.
— Добър ден, Полина Владимировна.
— Заповядай, влез. Отдавна не съм те виждала, Пьотър.
Възрастната учителка живееше тук със съпруга си Валерий Иванович, който пък му беше преподавател по физика. А Полина Владимировна — по руски език и литература. Тя го хвана за ръка и го въведе в къщата.
— Валерий Иванович, ела да видиш кой ни е дошъл на гости!
От съседната стая излезе мъжът й по гащета и потник, с вестник в ръка.
— А-а, Пьотър, здравей. Как си?
Петя понечи да отговори, но Полина Владимировна го изпревари:
— Какво подхвана момчето от вратата, Валерий Иванович! Трябва най-напред да го поканим да седне! Върви по-добре да се преоблечеш.
Тя въведе Петя в голяма стая, обзаведена със стари мебели с напукана политура. В бюфета проблясваха множество кристални вази — Полина Владимировна беше любима учителка и всеки випуск смяташе за свой дълг да й подари нещо за спомен. Това „нещо“ обикновено се оказваше ваза от местния универмаг. Дори на Петя се стори, че позна вазата, за която преди десет години родителският комитет на неговия клас бе събирал пари. Макар че можеше и да не е тя — всички вази в бюфета си приличаха като две капки вода.
Полина Владимировна се разшета. Извади на масата най-хубавия си сервиз за чай и купичка малиново сладко. На огромния порцеланов чайник бе изписано: