— Ми ти, значи, таковата — най-сетне проговори някой. — Сега и при нас дойде, тъй ли?
Този отговор не внесе никаква яснота в ситуацията.
— Какво аз таковата? Да не съм убил някого? — попита Петя.
— Не… Ти самият… Ти, таковата… Бух-тряс…
В този миг диво закрещя Валка, която най-после бе дошла на себе си:
— А-а-а! Мъртвец! Помоощ!
Тя го сочеше с пръст и на различни гами повтаряше своите безсмислици.
Петя снизходително се усмихна:
— Валюха, мамка му мръсна, ми аз просто паднах в хоросана. Какъв мъртвец виждаш в мене?
— Ааа! Говори! — пищеше продавачката.
Петя разбра, че по всяка вероятност хоросанът няма нищо общо с това.
— Тихо! — кресна той, колкото му глас държи. — Млъквайте всички!
Валка замълча.
— А сега ми обяснете с човешки думи, защо моето лице ви плаши така?
Всеизвестно е, че след пиянство речта ни става доста изискана.
— Ми ти умря… — отговори Валка вече по-разбрано. — Разби се с вертолета.
Снизходителната усмивка изчезна от лицето на Петя. Смътните му мисли започнаха да се подреждат в ясна картина.
„Мамка му мръсна! Абе аз трябваше да летя днес до Златоустовск! А защо съм тука? — беше първото, което отчетливо си спомни. — Точно така, трябваше да карам товара със злато. Тъкмо златото на ония момчета от находищата. Но съм тука. И всички ме смятат за умрял. Излиза, че…“
Петя диво се огледа наоколо.
Всъщност именно Серьога Дехтярьов го отърва от полета. Тая заран рано-рано се отби при него и когато го видя пиян като талпа, рече:
— Ясно, командире. Ще летим без тебе.
„И аз останах да спя. А Серьога полетя…“
— Но аз съм жив! — извика Петя. — Отде ви хрумна, братлета, че съм умрял?
— Защото се разби твоят вертолет — вече окончателно приключи въпроса Валка. — Преди час го съобщиха…
Сега дори хоросанът беше излишен — Петя пребледня като смъртник.
Вместо него, долнопробния пияница Петя Осколков, бе загинал неговият приятел, най-свестният човек на света — Серьога Дехтярьов!
Гостите от Москва
— Животът е прекрасен и удивителен — унило си мърмореше Турецки. — Удивителен. И прекрасен.
Силният вятър и за секунда не оставяше вертолета на мира. А гъстата облачност принуждаваше Ми-8 изкусно да се стрелка като водно конче нагоре-надолу в търсене на прозрачни коридори и сегиз-тогиз само по някакво чудо да не закача острите скали. Сякаш пилотът ни най-малко не се притесняваше какво изпитват пътниците. Впрочем в момента той мислеше само за собствения си живот, а това трябваше да им бъде достатъчна гаранция.
Турецки се насили да погледне през илюминатора и веднага усети как го замайват и привличат опасните дълбоки теснини. Дори му се стори, че различи късове метал, големи перки и някакви тъмночервени предмети… Та това са обезобразени човешки трупове!
Той летеше заедно с Рагдай и вярното му коли беше единственото живо същество на борда на вертолета, което си оставаше в добро разположение на духа. Всички други явно започваха да изпадат в паника. След като се натича до насита преди полета, Рагдай преспокойно легна в краката на Турецки и най-нахално заспа.
По лицата на малцината пътници вече бе изписан неприкрит страх.
— Край, стига! — провикна се някой. — Трябва да се връщаме!
Огромен мъжага в кожено яке с издут джоб измъкна от него ръчна бомба и кресна, без да се обръща конкретно към никого:
— Вашта мамица! Смятайте, че съм терорист! Превземам гоя шибан вертолет! Предайте на ония скапаняци в кабината да летят накъдето си искат, но кротко и бавно, като на погребение! Иначе ей сега ще им дам да се разберат!
Вертолетът още веднъж се разклати силно, Рагдай се сепна. И все още сънен, без да разбере какво става, се метна върху мъжагата и го захапа за ръката.
— Не, Рагдай, не! Назад! — завика Турецки.
Но беше късно: бомбата падна на пода. Халката бе останала в ръката на мъжагата. Той зяпна и тъпо се взря в нея.
И в същия миг ярък пламък закри всичко…