— Между Сочи и Адлер има едно място, наречено Бургас — обади се Трофимов.
— Това не е ли българска дума?
— Ъхъ, едно време българи ни застрояваха крайбрежието. Мнозина дори останаха да живеят тук… Та на тамошното гробище Малахови имат семеен гроб. След минута-две ще пристигнем.
Грязнов се събуди. На няколко крачки от себе си видя ковчег с покойник. Турецки и Трофимов вече бяха слезли от колата.
Турецки гледаше сивкавото лице на мъжа, който, може би предчувствайки гибелта си, още преди две седмици бе помолил да му изпратят следовател, някой московски „ас“. Широки скули, сплескан нос, едра брада, плътно прилепнали уши — лице на боксьор, готов всеки миг за схватка.
„Но вече е късно — помисли си Турецки. — За жалост, братко, всичко вече свърши за тебе.“
Учудващо бе, че погребваха Малахов като обикновен цивилен гражданин.
Недалече, на шосето, бяха паркирани петнайсетина коли, макар че на погребението нямаше чак толкова много хора. Местната власт бе представена от заместник-кмета. Началникът на градското управление на МВР, полковник Самсонов, пожела успех на Турецки и Грязнов и си тръгна, преди да е завършила церемонията. Многобройното семейство на Малахов — съпруга, четири деца, двама братя, сестра и леля — е наобиколено от колеги и подчинени на убития началник на криминалната милиция. Трофимов шепнешком казваше на Турецки и Грязнов името на всекиго от тях. Присъстваха още неколцина млади мъже, за които трудно можеше да се каже нещо. Трофимов не ги познаваше.
Турецки обърна внимание, че всъщност никой нищо не спомена за заслугите на Малахов, както е прието в подобни случаи. Но същевременно се казваха много неща, и то явно със съвсем искрено чувство, за човешките качества на полковника: за неговото дружелюбие, честност, мъжество и тъй нататък. Бе отбелязано, че никой, разбира се, не е незаменим, но очевидно това е точно такъв случай — в човешки, в личен план. Бе казано също, че споменът за такъв човек не може да не остане завинаги. Заместник-кметът добави:
— Иван Сергеевич Малахов беше в много отношения уникален човек. За нещастие трагична и нелепа случайност прекъсна този достоен живот в неговия разцвет.
„Да бе, три куршума — помисли си Турецки, — и ако на това му се вика нелепа случайност.“
— А той имаше такива планове. Такива планове…
Вдовицата на Малахов съкрушено кимна.
— Саша, какво мислиш за това? — попита Грязнов. Явно се чувстваше неловко заради не съвсем трезвото си състояние.
— Все още не знам. Може да не означава нищо. Или много.
Слънцето вече не приличаше така силно, дори откъм изток небето се бе заоблачило.
Когато и последната шепа пръст бе хвърлена в гроба, Трофимов се сбогува с вдовицата на Малахов, децата и роднините му, и отиде при Турецки.
— А сега в управлението и в хотела, нали?
— Не, Андрей, хайде да отидем в яковлевската гора.
Трофимов поклати глава, но предпочете да замълчи.
Пътят им отне не повече от четиридесет минути. Небето ставаше все по-мрачно и напомняше на Турецки неотдавнашния му съм в самолета.
В колата той прегледа материалите по гибелта на Малахов.
— Какъв е калибърът на оръжието?
— Стандартен: 7,62 мм. Могло е да бъде всякакво.
— Броят на куршумните рани?
— Три. Две в коремната област и една в главата.
— Други следи от насилие? — настояваше Турецки.
— Няма.
— Изстрелът в главата, изглежда, е бил контролен?
— Точно така. Като изключим факта, че явно е направен от голямо разстояние, както и другите два, съдейки по резултатите от балистичната експертиза. Всичко това го има в папката. Но именно раните в корема са били смъртоносни. Така че не прилича на контролен — пренебрежително се усмихна Трофимов, вземайки един завой.
— Нима с такива дупки Малахов е съумял да изпълзи от гората?
— Тъкмо това е, разбира се, най-парадоксалното. Съдейки по голямата загуба на кръв, той е пълзял доста време, има подробно заключение на съдебномедицинската експертиза.
— Или е лежал в безсъзнание в края на гората, по някое време се е свестил и е изпълзял?
— Едва ли, ако се съди по дрехите. Бая разстояние се е влачил.
— Ясно. А може ли от мръсотията по дрехите му да се определи пътят?