— Добре, ще се видим в дванайсет.
Докато вървеше към колата, Балард се обади на лейтенант Макадамс в управлението в Холивуд.
— Лейтенант, не съм сигурна дали ще успея да дойда на работа днес.
— Балард, трябва да си на скамейката, докато от „Вътрешни“ те възстановят — отвърна Макадамс.
— Знам. В момента съм при тях.
— Какво става?
— Извикаха ме за допълнителен разпит. След това отивам при психолозите за оценка. Нямам представа колко време ще отнеме.
— Видя ли „Таймс“ днес? По-важното, във „Вътрешни разследвания“ видели ли са го?
— Да, всички са видели „Таймс“ и това там са глупости.
— Тогава откъде по дяволите се е взело?
— Добър въпрос, лейтенант.
— Балард, приеми един мъдър съвет. Пази си гърба.
— Ясно.
Отделът за поведенчески науки се намираше в китайския квартал. Балард трябваше да се яви в 10:30, така че се обади, за да провери дали не може да отиде половин час по-рано, дори повече. Секретарката на телефона едва не се разсмя, след което й каза, че желанието й не може да бъде удовлетворено.
След като имаше време за убиване, Балард изкара колата от платения паркинг и отиде до болницата. Рамона вече не беше в интензивното. Състоянието й се бе подобрило значително, а с това беше сменена и стаята й. Сега беше настанена с друг пациент. Беше в съзнание, съсредоточена. Отокът около очите беше спаднал значително, а синините бяха започнали да жълтеят по краищата. Конците от шева на долната устна също бяха свалени. Балард влезе в стаята и й се усмихна, но Рамона не я позна.
— Рамона, аз съм детектив Балард. Работя по твоя случай. Бях тук в понеделник, помниш ли?
— Не, изобщо.
Гласът беше определено мъжки.
— Показах ти снимки. За да разпознаеш този, който ти е причинил това.
— Съжалявам.
— Не, няма проблем. Всъщност вече е без значение. Затова дойдох. За да ти кажа, че този, който те е наранил, е мъртъв. Вече не е нужно да се страхуваш или да се тревожиш заради него. Няма го.
— Сигурна ли си, че е той?
— Абсолютно, Рамона.
— Добре.
И премига, сякаш щеше да се разплаче. Балард знаеше, че сега Рамона е в безопасност, но само от един хищник. При начина й на живот щяха да се появят други. Извади една от визитките на Таусън и й я показа.
— Искам да ти дам това. Визитка на адвокат, с когото съм работила. Доста е добър.
— Защо ми е адвокат? Какво казват, че съм направила?
— Не, не, няма нищо подобно. Не съм специалист, за да давам правни съвети, но ако бях, щях да те посъветвам да заведеш иск за наследството на този, който ти направи това. Сигурна съм, че е инвестирал в къщата си сериозни пари. Мисля, че трябва да наемеш адвокат и да си потърсиш част от тези пари. Той е извършил насилие над теб и ти трябва да получиш компенсация от наследството му преди всеки друг.
— Добре.
Но не посегна да вземе визитката. Балард я остави на шкафчето до леглото.
— Ето я. Обади се, щом решиш.
— Добре, благодаря.
— Ще ти оставя и моята визитка. По-късно може би ще имаш въпроси. Обади ми се.
— Добре.
Финалът беше неловък, но след смъртта на Трент вече нямаше нужда да стои повече при Рамона. Докато излизаше от болницата, се зачуди дали изобщо някога ще я види. Може би й беше предложила да подаде иск за наследството на Трент, защото знаеше, че ще я призоват да даде показания на евентуален процес.
Дали не беше подсъзнателен стремеж да търси удовлетворение в довеждането на случая до логичен край? Трент беше мъртъв, но може би все пак имаше шанс да го изправи пред съда и да му осигури присъда „Виновен“.
33
Кабинетът на д-р Кармен Хинойос, директор на отдела за поведенчески науки, беше обзаведен в светло дърво, стените бяха кремави, завесите — бели. Прозорецът гледаше над покривите на китайския квартал към кулата на общината. Седяха една срещу друга в комфортни кресла, които бяха в остър контраст с некомфортната ситуация на Балард.
— Убивала ли си преди? — попита Хинойос.
— Не — отговори Балард. — Първи път ми е.
— Какво чувстваш днес по отношение на случилото се?
— Ако трябва да съм честна, чувствам се добре. Ако не го бях убила, той щеше да убие мен. Нямам съмнения в това.
Веднага съжали, че започна с „ако трябва да съм честна“. Обикновено когато хората казват нещо такова, изобщо не са честни.
След това сеансът продължи в посоки, които Балард очакваше. Беше наясно какво може да очаква, какви въпроси ще й задават и как е най-добре да отговори — както и за всяка друга ситуация, която води до вътрешни разследвания и процедури по отношение на полицай. Бюлетините на профсъюза непрекъснато публикуваха подробно анализирани в дълбочина примери от практиката. Важното беше да убеди Хинойос, да я накара да повярва, че няма никакви съмнения или угризения за действията си, довели до смъртта на Трент. Да показва съжаление или неувереност би било грешка. Институцията трябваше да е сигурна, че ако я върне на работа, тя ще е в състояние да изпълнява задълженията си, че няма да се колебае, ако отново попадне в ситуация на живот и смърт.