Продължи по алеята към улицата. Стигна тротоара и пак извика „кучето“ си още няколко пъти, преди да се качи в колата.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изръмжа.
Искаше да провери номера на камарото, преди да го е забравила, но си спомни, че няма радиостанция, а колата под наем, разбира се, нямаше връзка с полицията.
— Какво стана? — попита Комптън.
Балард гледаше страничното огледало в очакване мъжът да излезе след нея, за да види накъде отива.
— Излезе някакъв тип — отвърна тя. — Мисля, че ме хвана.
— Как? — попита Комптън.
— Не знам. Гледаше ме подозрително. Разбра, че нещо не е наред.
— Тогава да изчезваме.
Мъжът не се появи в огледалото. Балард запали мотора. В този момент камарото излезе от алеята и сви в противоположната посока, към Серано.
— Ето го — каза тя. — Жълтото камаро.
Изчака, докато онзи не сви вдясно на първата пряка и не изчезна от поглед. Направи обратен завой и подкара в същата посока. Извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на комуникационния център. Продиктува регистрационния номер на камарото, после още веднъж, и поиска да го проверят веднага на компютъра.
— Чакам на линия.
На ъгъла сви вдясно. От камарото нямаше и следа. Тя настъпи педала и продължиха на север, пресечка след пресечка, като оглеждаха наляво и надясно. Не видяха колата.
— Мислиш, че си го подплашила? — попита Комптън.
— Не знам — отговори Балард. — Видя ме да надничам през прозореца на гаража му. Така видях колата.
— Лошо.
— Е, а ти какво би…
В този момент се обади диспечерът с информацията за собственика на колата и Балард я повтори, така че да чуе и Комптън.
— Еухенио Сантана Перес, седем, четиринайсет, седем пет. Няма досие. Благодаря.
Прекъсна линията.
— Този тип е чист — каза Комптън. — Може би не сме дошли където трябва.
— Жълта врата, жълто камаро… той е — каза Балард. — Отговаря на описанието на Нетълс. Може само да е купил оръжията от някого, но определено търсим където трябва.
Излязоха на „Санта Моника“, но все още не виждаха колата.
— Ляво или дясно? — попита Балард.
— Да върви по дяволите — каза Комптън. — Измъкна се веднага след като те видя. Сега трябва да се обадя на Уелбърн и да му кажа, че сме издънили цялата работа.
— Още не.
— Какво смяташ да правим?
— Просто се успокой. Не съм приключила с търсенето. Освен това имаме и къщата. Можеш да дадеш нея на администрацията по огнестрелните оръжия.
Балард съзря пролука в трафика и продължи направо, в северна посока, като прекоси булевард „Санта Моника“. Непрекъснато оглеждаха пресечките, докато стигнаха до „Сънсет“. После свиха вдясно, към магистрала 10Е
— Ще те закарам до центъра — каза тя примирено.
— Прецакахме се — отбеляза Комптън.
Докато наближаваха обаче рампата за платното в южна посока, зърнаха жълто петно няколко пресечки напред. Жълта кола сви в някакъв имот и изчезна.
— Видя ли я? — попита Балард. — Беше жълта.
— Нищо не видях — отвърна Комптън. — Къде?
Балард мина покрай рампата към магистралата и продължи на изток по „Сънсет“. Когато стигна до мястото, където бе свила жълтата кола, видя, че е огромен паркинг на магазин „Хоум Депо“. Входът беше свободен, а тя помнеше как тук винаги се тълпяха мъже, търсещи каква да е работа за деня. Това се бе променило, когато имигрантските власти започнаха редовни проверки за незаконни имигранти.
Балард влезе в паркинга и започна да го обикаля. Видяха жълтото камаро оставено в далечен ъгъл. Близо до входа на магазина имаше свободни места, така че там колата изглеждаше като изоставена. Балард провери номера. Беше този, който търсеха.
— По дяволите!
— Няма го — добави Комптън. — Още един, който е гледал „Жега“ много пъти.
— Какво?
— Оня филм. „Жега“. От деветдесетте. Вдъхновен от банков обир и престрелка в Холивуд.
— Повечето време през деветдесетте съм била на сърф борда в Хавай.
— Де Ниро играеше обирджия, който имаше едно правило — при първия знак, че те гонят, трябва да можеш да изоставиш всичко зад гърба си. Просто така.
Балард продължи да обикаля с колата и да оглежда лицата на хората на паркинга с надеждата да види мъжа от онази къща.
Никакъв късмет. Най-накрая паркира в ъгъла. През предното стъкло се виждаше камарото, на петдесетина метра.
— Всичко се обърка идиотски — изпъшка Комптън. — Трябваше да се обадим на Уелбърн. Вместо това те послушах и тръгнахме да се справяме сами.
— Шегуваш ли се!? — ядоса се Балард. — Обвиняваш мен? И ти искаше това, колкото и аз!