И двата пъти Частин бе избрал мястото. „Туейн“, както го наричаше той, бил доверена тайна квартира.
Балард сподели с Дженкинс мисълта, че Робисън може да е жив, и той се съгласи да отиде с нея до хотел „Марк Туейн“.
Показа значката си пред камерата над входа и ги пуснаха да влязат. Стигнаха до рецепцията и Балард показа на нощния администратор телефона си, на чийто дисплей беше снимката от шофьорската книжка на Робисън.
— Уилям Паркър. В коя стая е?
Уилям Паркър беше легендарен полицейски шеф на полицията в Лос Анджелис през петдесетте и шейсетте. Частин го бе използвал за единия от свидетелите от Ню Орлиънс.
Нощният администратор като че ли не искаше да участва в никакви проблеми, които полицията би могла да натвори посред нощ в хотел, в който повечето клиенти плащат кеш. Обърна се към компютъра и въведе нещо на клавиатурата, после каза високо:
— Седемнайсета.
Балард и Дженкинс минаха по коридора на първия етаж и застанаха от двете страни на стая 17. Балард почука.
— Матю Робисън? — извика Дженкинс.
— Полиция Лос Анджелис! Отвори вратата!
Нищо.
— Метро — добави Балард. — Аз съм детектив Балард. Работех с детектив Частин, който те е довел тук. Тук сме, за да ти кажем, че всичко свърши. Вече си в безопасност и можеш да се прибереш при Алисия.
Изчакаха. След трийсетина секунди чуха ключалката да превърта. Вратата се открехна и видяха лицето на млад мъж. Балард вдигна значката си.
— Безопасно ли е? — попита младежът.
— Ти ли си Матю? — попита Балард.
— Аз… да.
— Детектив Частин ли те доведе тук?
— Да, той.
— Безопасно е, Матю. Сега ще те откараме у дома.
— Къде е детектив Частин?
Балард се вгледа в Робисън продължително, после каза:
— Не успя да оцелее.
Робисън наведе глава.
— Обадил си му се в петък и си му казал, че току-що си видял стрелеца по телевизията — каза Балард. — Така ли беше?
Робисън кимна.
— Добре. Най-напред ще те отведем в управлението, за да ти покажем няколко снимки — продължи Балард. — След това ще те откараме в апартамента ти, при Алисия. Вече няма опасност и тя се тревожи за теб.
Робисън най-после вдигна очи към нея. Балард си даваше сметка, че опитва да разбере дали може да й се довери. Вероятно видя нещо в очите й, защото след малко кимна и каза:
— Добре. Дайте ми минутка да си събера нещата.
44
Балард стигна до водата късно сутринта, защото трябваше да шофира по крайбрежието, за да вземе кучето си. Когато най-после успя да издигне палатката си на Венис Бийч и тръгна към вълните с дъската за сърф под едната ръка, сутрешната мъгла бе закрила слънцето почти изцяло и имаше много ниска видимост. Качи се на сърфа невъзмутимо. Бе минало твърде много време, откакто за последен път бе влизала в океана.
Зае стойката на сърфа, с леко подвити колене. Започна да гребе и в първия момент мускулите й изпаднаха в шок от усилието.
Едно… две… три… плъзгане…. Едно… две… три…плъзгане…
Насочи се право към мъглата и скоро се изгуби в нея. Плътният въздух изолираше всички звуци от сушата. Беше сама.
Мислеше за Частин и за ходовете, които бе предприел. Беше действал благородно. Реши, че може би това е неговото изкупление. За баща му. За нея. Беше тъжна и не можеше да прогони от главата си последната им среща. Съжаляваше, че не бяха успели да уредят отношенията си.
Скоро мускулите на раменете й пламнаха, усети крампи в гърба. Спря да гребе и застана изправена. С помощта на веслото смени посоката. Осъзна, че не вижда хоризонт, а течението беше в онзи момент на затишие, преди да се обърне. Водата не се движеше нито навън, нито навътре и тя не знаеше накъде да се насочи.
Отново започна да гребе плавно, като не преставаше да се ослушва и да търси с очи сушата. Не чуваше обаче нито прибой, нито човешки гласове. Мъглата беше твърде гъста.
Извади веслото от водата и го обърна с лопатата нагоре. Чукна с долния край по дъската. Фибростъклото издаде плътен звук, който със сигурност щеше да преодолее мъглата.
Чу лая на Лола и се ориентира за посоката. Загреба усилено и се плъзна по тъмната вода към лая на кучето си.