Накрая отвори фотоархива. Пишеше, че в него има 662 снимки. Балард прегледа последните — Хадел с приятели, във фитнеса, на плажа, с членове на екипа и актьори на снимачни площадки в продукции, в които бе намирала работа като актриса.
Собственият й телефон зазвъня и на екрана се появи снимката на Дженкинс. Тя започна с въпрос:
— Дойде ли автобусът?
— Току-що замина. Да се махаме оттук.
— Идвам.
Включи отново маршрута до Пасадина, та апаратът да остане активен, докато стигне до „Танцьорите“. След като взе Дженкинс, отидоха до адреса на „Ла Бреа“, посочен на шофьорската книжка на Хадел. Първата стъпка от процеса на уведомяване беше да отидат в дома на жертвата, за да видят дали няма съпруг или друг роднина, който живее на същото място.
Оказа се наскоро построен комплекс от апартаменти на половин пресечка северно от „Мелроуз“, в район с магазини и ресторанти, популярни сред по-младите хора. От двете страни на входа към сградата имаше заведения — за супа рамен и пицария, която предлага на клиента сам да гарнира пицата си.
Хадел трябваше да е в апартамент 4В. Балард отвори входната врата с единия от ключовете, които бе намерила в шкафчето, и влезе на площадка с асансьор. Качиха се на четвъртия етаж и откриха 4В в края на коридора, водещ към задната част на сградата.
Балард почука два пъти, но никой не отговори. Това не означаваше, че вътре няма никого. Не беше изключено някой все още да спи. Тя отключи с втория ключ. По закон за това е нужна заповед за обиск, но детективите бяха наясно, че ако по-късно се появят проблеми, биха могли да се позоват на извънредните обстоятелства. Имаше петима убити, никакви заподозрени и никакъв мотив. Трябваше да проверят дали евентуалните съквартиранти на жертвата са в безопасност независимо дали самата тя е загинала случайно при дадените обстоятелства или не.
— Полиция Лос Анджелис! Има ли някой? — извика Балард.
— Полиция! — извика и Дженкинс. — Влизаме!
Докато пристъпваха напред, Балард сложи ръка на пистолета си, но не го извади. В дневната, в която се влизаше от малкото входно антре, светеше само една лампа. Тя огледа кухненския бокс вдясно и отиде до друг коридор, който водеше към задната част на апартамента. Там имаше баня и спалня. Вратите и на двете бяха отворени, така че Балард бързо запали лампите и огледа.
— Чисто — каза, когато се увери, че в апартамента няма друг обитател.
Върна се в дневната, където чакаше Дженкинс.
— Като че ли е живяла сама — каза Балард.
— Да.
— Това не ни помага особено.
Балард огледа набързо личните неща в малкия апартамент: дреболии, снимките на лавиците, купчината сметки за плащане на масичката.
— Доста добро място за келнерка в бар — отбеляза Дженкинс. — Сградата е не по-стара от година.
— Продавала е дрога в клуба — отвърна Балард. — Открих запасите й в шкафчето. Тук някъде може да има още.
— Това обяснява доста неща.
— Съжалявам, забравих да ти кажа.
Балард отиде в кухненския бокс и на хладилника видя снимки. Повечето бяха като онези от телефона на Синтия — излизания с приятели. Няколко бяха от пътуване до Хавай — Хадел се учи да кара сърф на учебна дъска и Хадел на кон, прекосява вулканичен кратер. Балард разпозна силуета на Халеакала в далечината и разбра, че е Мауи. Беше израснала на този остров и силуетът на вулкана се бе превърнал в част от ежедневието й. Разпознаваше го, както хората от Лос Анджелис разпознават неравната линия на надписа „ХОЛИВУД“ на хълма.
Една от снимките беше частично скрита зад нови попълнения, но Балард видя жена на около петдесет, чийто овал на лицето беше същият като на Синтия. Внимателно измъкна снимката — Синтия Хадел между мъж и жена, на масата за Деня на благодарността, пред традиционната печена пуйка. Най-вероятно това бяха родителите на Хадел, защото тя някак приличаше и на двамата.
Дженкинс дойде в кухнята и погледна снимката в ръката на Балард.
— Сега ли искаш да стане? — попита той. — Да приключим и толкова?
— Да, така мисля — отговори тя.
— Как смяташ да го направим?
— Просто ще го направим.
Дженкинс имаше предвид избора, който имаха. Да научиш по телефона, че твой близък е убит, е доста трудно. Балард би могла да позвъни на полицията в Модесто и да поиска те да уведомят семейството. Това обаче би я отстранило от процеса и би загубила всяка възможност да получи пряка информация за жертвата и възможните заподозрени. Неведнъж, когато бе уведомявала близките на жертвата, бе успявала да открие и достоверни следи, по които да продължи разследването си. Да се случи нещо такова сега със Синтия Хадел изглеждаше малко вероятно, защото тя не беше основната цел на разстрела в клуба. Както бе казал Оливас, тя беше „странична щета“, случайно оказал се на мястото свидетел. Балард си даваше сметка, че въпросът на Дженкинс има смисъл, но също така си даваше сметка, че после ще изпитва угризения, ако не позвъни. Ще има чувството, че се е измъкнала от най-важната отговорност на един детектив, разследващ убийства.