— Аз съм Том. С какво мога да ви помогна?
Гласът му звучеше уверено, като на опитен търговец.
— Исках да дойда да погледна една „Акура“ RDX, обаче при този трафик ще мине време, докато се добера до вас — каза Балард.
Беше прочела марката и модела на джип, поставен на пиедестал до входа на паркинга.
— Няма проблем! — възкликна Трент. — Тук съм, докато не затворим. Как се казваш, скъпа?
— Стела.
— Чудесно, Стела. Искаш да купиш или търсиш кола под наем?
— Да купя.
— Значи имаш късмет. Имаме чудесна оферта за финансиране, с лихва един процент, до края на този месец. Ще изплащаш ли?
— А, не. Просто искам да купя.
През витрината Балард видя един от мъжете в стъклените офиси покрай задната стена да става. Държеше до ухото си слушалка на телефон с кабел. Опря ръка на бюрото и продължи да говори.
— Имаме всичко, което ти е нужно.
Балард чу думите в момента, в който мъжът зад стъклото ги произнесе. Беше Трент, макар че видът му се бе променил доста след ареста на булевард „Сепулведа“. Сега главата му беше избръсната, носеше и очила. Ако се съдеше по това, което виждаше, беше и наедрял. Раменете му изпъваха плата на ризата с къси ръкави, с която беше, а вратът му изглеждаше твърде дебел, за да закопчае копчето на яката под вратовръзката.
Балард забеляза нещо и веднага извади от жабката на вана малък бинокъл.
— Кога според теб ще успееш да се добереш до тук? — продължи Трент.
— Ами… — Балард млъкна.
Остави телефона в скута си и погледна през бинокъла. Фокусира и за първи път огледа Трент както трябва. Пръстите, които държаха слушалката до ухото му, като че ли бяха разранени около ставите.
Взе телефона отново и каза:
— Двайсетина минути.
— Чудесно — каза Трент. — Ще подготвя колата.
Балард прекъсна разговора, запали двигателя и потегли.
Мина две пресечки по „Ван Найс“ и сви вдясно, в квартал с къщи от времето на Втората световна война. Спря пред една, в която не светеха никакви лампи, и отиде в задната част на вана. Свали пистолета, значката и радиостанцията си и ги сложи в малкия заварен за пода сейф. Извади портфейла си от чантата на рамото си и също го сложи там — каквото и да се случеше в автокъщата, нямаше да даде на Трент шофьорската си книжка. Вече му беше дала фалшиво име и не смяташе да рискува с истинското си име или адрес.
След това съблече костюма и обу джинси, които подхождаха на блузата. Бяха широки, за да може да носи резервен пистолет в кобур на глезена си, без да се вижда.
Обу маратонки и отново седна зад волана. Върна се до автокъщата и този път влезе в паркинга отпред.
Още преди да е слязла зад вана й се плъзна сребриста „Акура“ RDX и спря — търговски трик. Така щеше да й попречи да си тръгне. Трент слезе ухилен и посочи Балард с пръст, след като и тя се появи от вана.
— Стела, нали?
И без да изчака потвърждение, вдигна ръка и посочи акурата.
— Ето това е.
Балард отиде зад вана. Огледа машината, макар че искаше да огледа Трент.
— Добре — каза. — Само този цвят ли имате?
— В момента — отговори Трент. — Но мога да доставя всеки цвят, който искаш. Най-много два дни.
Тя най-после погледна Трент и протегна ръка.
— Здрасти, между другото — каза му.
Той улови ръката й и тя стисна неговата силно. Гледаше лицето му, докато стискаше пръстите. Усмивката на търговец не изчезна от лицето му, но тя видя по физиономията му да преминава сянката на рязка болка. Травмата беше нова. Металният бокс, ако не е широк, може да нарани и този, който го използва.
— Искаш ли да направиш пробно шофиране? — попита Трент.
— Разбира се — отговори Балард.
— Чудесно. Само ще ми трябва копие от шофьорската ти книжка и застраховката.
— Няма проблем.
Отвори чантата си и започна да тършува вътре.
— О, по дяволите — изпъшка. Оставила съм си портфейла в офиса. Беше мой ред да платя кафето и е останал на бюрото ми. По дяволите.
— Няма проблем — каза Трент. — Можем да отидем с акурата до офиса ти, там ще направим копията и ти ще караш на връщане.