Запали вана и подкара към „Мълхоланд“. Както каза на Сасо, излезе на „Аутпост“ и се спусна в Холивуд.
Телефонът й иззвъня, когато беше на „Сънсет“, на няколко пресечки от „Уилкокс“. Обаждаше се Хорхе Фернандес от „Борба с порока“. Балард му благодари, че се обажда, и набързо обясни, че има жертва на нападение, която не е в състояние да говори.
— Е, какво мога да направя за теб? — попита Фернандес.
Когато мина покрай „Танцьорите“, Балард забеляза, че отпред е паркиран ванът на криминолозите, а през отворената врата се виждаше ярка светлина — каквато използват на местопрестъпленията. Зачуди се какво ли се случва вътре двайсет часа след престъплението.
— Ей, Балард, чуваш ли ме? — подкани я Фернандес.
— О, да, извинявай — каза тя. — Стигнах до един тип. Не мога да го нарека „заподозрян“ още, но мисля, че определено представлява интерес.
— Добре. Какво общо има това с мен?
— Арестувал си го преди три години при операция на булевард „Сепулведа“.
— Арестувал съм много хора на „Сепулведа“. Как се казва?
Балард сви по „Уилкокс“ към управлението.
— Томас Трент.
Фернандес се замисли и не отговори веднага.
— Нищо не ми говори. Не помня.
Балард му даде датата на ареста и уточни, че е станало при Талихо и че арестуваният е имал метални боксове в джоба.
— А, този ли? — отвърна Фернандес. — Спомням си боксовете. Нещо пишеше на тях.
— Какво? — попита Балард.
— Не си спомням, по дяволите. Имаше обаче някакви думи, така че да оставят белег или синина с отпечатаните букви.
— В доклада за ареста не се споменава такова нещо. Споменават се само метални боксове.
— Опитвам да си спомня.
— Имаше ли партньор? Той може ли да знае? Може да се окаже важно.
— Бяхме група за реагиране. Участваше целият отдел. Мога да разпитам да видя дали някой помни.
— Добре, кажи ми за самия арест, ако можеш. Този тип отива в хотелска стая с метални боксове в джобовете в очакване на малолетна мъжка проститутка, а получава само пробация. Как става това?
— Добър адвокат, предполагам.
— Защо ли питам!? Можеш ли да си спомниш нещо повече?
— Направихме засада в стаята, защото очаквахме една от отрепките да се появи в десет, обаче в девет се почука на вратата и дойде твоят човек, с металните боксове. Ние се стъписахме — какво става, по дяволите? Хванахме го и намерихме в джоба му боксовете. Спомням си, че имаше и оправдание — продавал коли на старо и трябвало да излиза на пробно кормуване с всевъзможни типове, така че имал нужда от нещо, с което да се защити.
— С метални боксове?
— Само ти казвам какво каза.
— Добре, добре… И какво стана после?
— Ами, нищо всъщност. Мислехме, че вероятно това е типът, когото чакахме в десет, но не можахме да го свържем със сценария, който разигравахме, така че…
— Какъв сценарий?
— Така наричахме чатовете, които водехме по интернет. Тоест, нямахме доказано намерение. Обадихме се на наблюдаващия прокурор, разказахме му какво имаме и че не сме сигурни дали това е човекът от сценария. Прокурорът нареди да го арестуваме за боксовете и ако успеем да го свържем със сценария по-късно, да добавим и другите обвинения. Арестувахме го според инструкцията, и толкова.
— После опитахте ли да го свържете със сценария?
— Виж… Балард, нали?
— Да, Балард.
— Знаеш ли колко време е нужно, за да откриеш от кой компютър е писал? Този тип работеше в автокъща и имаше достъп до всички компютри в офиса. Хванахме го заради боксовете и това е престъпление. Трябваше да пържим и друга риба.
Балард кимна сама на себе си. Беше наясно как работи системата. Че има твърде много престъпления, твърде много неизвестни, твърде много юридически правила. Бяха задържали Трент за някакво престъпление, а това означаваше един боклук по-малко по улиците. Било е време да продължат напред и да хванат следващия боклук.
— Добре, благодаря, че се обади — каза тя. — Ще е от полза. И моля те, свържи се с мен, ако някой от отдела ти си спомни какво е пишело на боксовете или ако някой ги е снимал. Може да помогне на разследването.
— Дадено, Балард.