— Добре е — отвърна Балард. — Вие двамата ли я намерихте, или ви се обадиха?
— Случайно са я намерили — каза Смит. — Някой се е обадил, но когато стигнахме на място, нямаше никого. Жертвата лежеше на паркинга. Когато стигнахме, първо решихме, че е мъртва.
— Извикахте ли някой да запази местопрестъплението чисто? — попита Балард.
— Не, там няма нищо освен кръв по асфалта, Балард — отвърна Смит. — Просто са я захвърлили там.
— Стига глупости, Смити! Знаеш, че трябва да огледаме. Защо вие двамата не отидете да оградите мястото? После ще седнете в колата и ще си пишете докладите или нещо друго.
Смит погледна Дженкинс, като старши детектив, за да получи одобрение.
— Права е — каза Дженкинс. — Трябва да запазим местопрестъплението.
— Разбрано — каза Смит. Тонът му обаче показваше, че според него само ще си изгуби времето.
Балард се мушна зад завесата на отделение 4. Жертвата лежеше по гръб на леглото, беше завита със светлозелена болнична престилка. От двете й ръце и от носа й излизаха маркучи. За четиринайсет години в отдела Балард беше виждала много жертви на насилие, но този случай като че ли беше един от най-тежките изобщо — сред жертвите, останали живи. Жената беше дребна и като че ли не тежеше повече от шейсетина килограма. Очите й бяха отекли, затворени, ясно личеше, че орбитата на дясното око е счупена под кожата. Лицето беше допълнително деформирано от оток в дясната страна, където кожата беше ожулена. Виждаше се, че жената е била бита жестоко и влачена по земята — може би на паркинга — с лицето надолу. Балард се наведе над леглото, за да огледа раната на долната устна. Видя, че е дълбока следа от ухапване, което беше разкъсало тъканите жестоко. Разкъсаната плът беше закрепена на място с два временни шева. Тук щеше да се наложи намесата на пластичен хирург. Ако жената оцелееше.
— Исусе — изпъшка Балард.
Извади телефона от калъфа на колана си и включи камерата. Започна да снима, като започна с цялото лице, после снима раните една по една в близък план.
Дженкинс я наблюдаваше мълчаливо — знаеше как работи.
Тя дръпна престилката настрани, за да види какви наранявания има по раменете и гръдния кош. На лявата страна на торса имаше няколко дълбоки рани, подредени в прави линии. Едва ли бяха от човешки юмрук.
— Виж — каза Балард. — Метален назъбен бокс?
Дженкинс се наведе напред и каза:
— Така изглежда. Може би.
Отдръпна се, отвратен от видяното. Джон Дженкинс имаше зад гърба си трийсет и пет години служба и Балард си даваше сметка, че когато нещата опрат до съчувствие, резервоарът му е празен. Беше добър детектив — когато искаше да бъде. Само че не се различаваше от повечето, останали на мястото си толкова дълго. Просто искаше да го оставят някъде на спокойствие, за да си гледа работата. Централата на полицията в града се наричаше АСП — Административна сграда на полицията. Хората като Дженкинс смятаха, че това означава „Абсурдно скапана политика“, или „Абсолютно слабоумна политика“ — все едно.
Нощните смени обикновено се отреждаха на тези, които по някакъв начин са влезли в конфликт с политиката или бюрокрацията на полицията. Дженкинс обаче беше един от малкото, които доброволно искаха да им дават нощните смени, от единайсет до седем. Жена му беше болна от рак и той предпочиташе да работи, докато тя спи, за да си е у дома, когато е будна и има нужда от него.
Балард направи още снимки. Гърдите на жертвата също бяха покрити с рани и синини, зърното на дясната беше разкъсано като устната, от зъби. Лявата беше пълна и заоблена, дясната — по-малка и плоска. Импланти. И единият се бе разкъсал и изтекъл в тялото й. Балард беше наясно, че е нужен страховит удар, за да се случи такова нещо. Беше го виждала веднъж, но тогава жертвата не бе оживяла.
Покри жената с престилката и провери дланите за отбранителни наранявания. Ноктите бяха изпочупени и кървави. Около китките имаше дълбоки алени белези и разкъсана плът, което показваше, че е била вързана и държана в плен достатъчно дълго, за да се получат такива рани. Балард реши, че вероятно са часове, не минути. А може би дни?
Направи още снимки и едва тогава забеляза дължината на пръстите на жертвата и широчината на дланите; „Санта Моника“ и „Хайленд“ — би трябвало да се досети. Посегна към долния край на престилката и я вдигна. Увери се, че жертвата е биологичен мъж.
— По дяволите, нямаше нужда да виждам това — изсумтя Дженкинс.
— Ако Смити го е знаел и не ни е казал, значи е шибан задник — отвърна Балард. — Това променя нещата.