— Биологично е мъж — каза Балард. — Обаче предпочита да живее като жена. Мога да го приема.
— О… — отвърна Наташа.
— Знаеш ли дали го е посещавал някой? Има ли семейство?
— Не знам такова нещо.
— Ще я прехвърлят ли някъде?
— Не знам. Сигурно.
Презвитерианска болница „Холивуд“ беше частна. Ако не бъдеха открити близки на Рамона или застраховка, тя скоро щеше да бъде прехвърлена в общинска болница, където нивото на грижите нямаше да е като тук.
Балард благодари на Наташа и си тръгна.
След като излезе от болницата, отиде до един квартал под естакада на магистрала 101. Рамона Рамон нямаше шофьорска книжка на сегашното си или на рожденото си име, а единственият адрес, с който разполагаше Балард, беше „Хелиотроп Драйв“. Това беше адресът, записан в картончетата за обиск в папката на „Порок“, и адресът, който беше дала при последния й арест.
Балард смяташе, че най-вероятно е фалшив, не защото в Холивуд няма улица, наречена „Хелиотроп“, а защото от детството си в Хавай знаеше някои неща за цветята и растенията. Често работеше с родителите си в доматените ферми и развъдниците за цветя по планинските склонове на Мауи. Хелиотропът цъфти с пурпурни или сини цветове и е известен с това, че насочва цветчетата си към слънцето. Балард смяташе, че това е някаква метафора, че може би Рамона Рамон е харесала това име на улица, защото отговаря на желанието й да се промени и да следва хода на слънцето.
Сега, докато шофираше към магистралата, видя, че адресът отговаря на място с редица стари кемпери и каравани, паркирани един до друг под естакадата. Това беше един от многото къмпинги за бездомници, а отвъд редицата очукани превозни средства се виждаха разпънати палатки и навеси от син брезент и други материали, в мизерно заграждение под естакадата.
Балард спря колата и слезе.
13
Имаше представа за социалната структура на препълнените лагери за бездомници в града. Както общината, така и полицията често ставаха обект на критики и съдебни дела от страна на защитници на гражданските права за лошо справяне при срещите с бездомните хора и техните общности. Това бе довело до въвеждане на курсове за обучение за придобиване на специфична към проблема чувствителност и нещо, което в края на краищата се равняваше на политика на вдигнатите ръце. От тези курсове Балард беше научила, че лагерите на бездомниците се развиват до голяма степен като всеки друг град и се нуждаят от социална и управленска йерархия, които да предоставят услуги като сигурност, вземане на решения и управление на отпадъците. В много от тях имаше лица, които играеха ролята на кметове, шерифи и съдии. Така че когато влезе в лагера на „Хелиоторп“, Балард реши да потърси шерифа.
Ако не се броеше непрекъснатият грохот от магистралата горе, всичко в лагера беше тихо и спокойно. Минаваше полунощ, ставаше хладно, а обитателите се свиваха в дрипите си и се готвеха за поредната нощ сред произвола на стихиите, зад стени от найлон или, ако имат късмет, зад алуминиевата черупка на някой кемпер.
Забеляза някакъв мъж да се движи сред нещо като бунище — там, където хората, които живееха от боклуците на другите, хвърляха своите боклуци. Закопчаваше си колана, ципът на панталона му беше свален. Вдигна поглед, видя Балард и се сепна.
— Ти пък коя си, мамка му?!
— Полиция Лос Анджелис. Ти кой си?
— Живея тук.
— Ти ли си шерифът? Търся някой, който отговаря за това място.
— Не съм шериф, но съм нощната смяна.
— Сериозно? Да не си охрана?
— Ами, да.
Балард откачи значката си от колана и я вдигна.
— Балард, полиция Лос Анджелис.
— Аз… аз съм Денвър. Така ми викат.
— Добре, Денвър. Не искам да безпокоя никого. Трябва ми помощта ти.
— Добре.
Денвър пристъпи напред и протегна ръка. Балард едва се овладя да не направи физиономия. За неин късмет радиостанцията й беше в дясната ръка, така че имаше причина да избегне ръкостискането.
— Искам да поговорим — каза тя. — Един от вашите е в болница и е ранен лошо. Искам да разбера къде живее. Можеш ли да ми помогнеш?
— Кой е? Тук хората идват и си отиват. Понякога си зарязват багажа.
— Рамона Рамон. Нещо като испанско момиче. Каза, че живее тук.
— Да, знам я Рамона. Обаче трябва да знаеш, че е мъж.
— Знам, че е мъж. Роден е мъж, но се определя като жена.
Денвър като че ли се обърка, но Балард продължи:
— Значи, живее тук?
— Ами, живееше. Изчезна преди седмица и си мислехме, че няма да се върне. Както ти казах, хората идват и си отиват, и често си оставят нещата. Значи, някой друг й зае мястото, нали разбираш. Така става тук. Който дреме, губи.