— Кое беше мястото й?
— В „Мидас“ седем четири, в началото на колоната кемпери.
И посочи редицата разнебитени коруби, паркирани в края на празното място. Първият кемпер беше мръснобял, с кабина „Додж“. Отстрани имаше оранжеви ивици, а отзад беше покрит с найлоново американско знаме, за да го пази от дъжд. Отвън изглеждаше поне на четирийсет години.
— Чух, че го купила от предишния за сто долара, след което той заминал в джунглата.
Денвър посочи лагера. Беше ясно, че кемперите, колкото и да са разнебитени, са предпочитани обиталища в общността. Наскоро бе възникнала нова индустрия — вадеха негодни кемпери и каравани от автоморгите, изтегляха ги до различни паркинги на пусти места или под естакади на магистрали и ги продаваха евтино, дори ги отдаваха под наем на бездомни хора. Предаваха се от ръка на ръка и често ставаха причина за конфликти между собственици и своеволно изхвърляне на обитатели. Управлението на града вече формираше специална група, която трябваше да решава този проблем, както и много други, свързани с увеличаващото се бездомно население на града — най-голямото западно от Ню Йорк Сити.
— Колко време е била тук? — попита Балард.
— Около година — отговори Денвър.
— Сега има ли някой там?
— Да, един тип. Бесния понеделник.
— Това му е прякора, така ли?
— Да. Хората тук използват прякори, нали разбираш? Оставят предишните си имена в миналото.
— Ясно. Да поговорим с Бесния понеделник тогава. Трябва да огледам вътре.
— Няма да се зарадва, ако го събудиш. Не току-така му викат Бесния.
— Ясно. Ще се справим, Денвър.
Тръгна към първия кемпер от редицата и вдигна радиостанцията, за да поиска подкрепление. Казаха й, че ще го получи до четири минути.
— Нали знаеш, че хората тук се тревожат, когато идва полиция? — каза Денвър, след като Балард свали радиостанцията.
— Знам — каза тя. — Не искаме да създаваме проблеми. Ще зависи от Бесния понеделник обаче.
Беше извадила малко тактическо фенерче от жабката на колата. Задната част беше от тежка стомана и тя почука с нея на вратата на кемпера. Отстъпи на безопасно разстояние, два метра назад и две крачки вляво. Забеляза, че на вратата няма дръжка, а през две дупки е прекарана стоманена верига. Кемперът се заключваше по този начин и когато си вътре, и когато те няма.
Никой не отговори отвътре, не се чу и някой да се раздвижва.
— Някой май се е заключил — отбеляза Балард.
— Да, вътре е — отвърна Денвър.
Балард почука по-силно. Звукът отекна в бетона горе и се чу доста по-силно от шума на шосето.
— Ей, Бесен! — извика Денвър. — Излез за малко.
В далечината се появи полицейска кола и продължи бавно по „Хелиотроп“. Балард присветна с фенера си към нея. Патрулката дойде и спря до кемпера. Слязоха двете униформени жени от инструктажа. Херера водеше, партньорката й беше Дайсън.
— Балард, какво имаме тук? — попита Херера.
— Трябва да вдигнем един тип от кемпера — отговори. Балард. — Денвър смята, че няма да се зарадва особено.
След толкова десетилетия експлоатация пружините на кемпера бяха доста зле. Фургонът започна да скърца и да се клати, щом някой вътре се раздвижи. След миг отвътре се чу глас:
— Какво искаш?
Денвър се обади, без да го карат:
— Ей, Бесен, дошла е полиция. Искат да огледат кемпера ти, защото тук живееше Рамона.
— Е, вече не живее тук — отговори Бесния. — А аз спя.
— Отвори вратата! — нареди Балард високо.
— Имаш ли заповед? Знам си правата.
— Не ми трябва заповед. Искам да отвориш вратата или ще изтеглим кемпера ти на полицейския паркинг, ще разбием вратата и ще те арестуваме за възпрепятстване на разследване. Ще те приберат в областния затвор, а хубавият кемпер ще отиде при някой друг. Това ли искаш?
Балард реши, че е казала точно каквото трябва. Зачака.
Херера отстъпи настрани, за да приеме обаждане по раменната радиостанция. Дайсън остана с Балард. След трийсетина секунди зад вратата се чу дрънченето на веригата. Бесния понеделник отваряше.
Заради прякора и предупреждението на Денвър, че Бесния ще е ядосан, Балард очакваше от кемпера да излезе едър мъж, готов за скандал. Вместо това се появи дребно същество с очила и побеляла брада, с вдигнати ръце. Балард му каза да си свали ръцете и го отведе при Дайсън и Херера, която се бе върнала при тях. Попита го кой е собственик на кемпера и вещите в него. Съществото, което се представи като Сесил Бейти, каза, че се е нанесло само преди два дни, след като каквото и да било имало за вземане отвътре било изнесено от други. Каза, че според него в кемпера нямало никакви вещи на Рамона Рамон.