— Държи се още — отговори Балард. — Точно за това исках да поговорим. Има сериозен шанс да оцелее. Безпокоя се, че заподозреният може да опита да довърши започнатото.
— Какво? Мислиш, че ще се промъкне в болницата? Ще удуши жертвата с възглавница?
— Не знам. Може би. Нямаше шум в пресата по този случай, но…
— Гледала си „Кръстникът“ прекалено много. Ако искаш да сложа някой пред вратата на онази курва, няма да стане, Балард. Няма да го направя. Нямам хора за това. Нямам намерение да оставя улицата без патрули, за да изпратя хора да дремят в болницата или да закачат сестрите в сестринската стая. Можеш да изпратиш искането си в центъра, но ако питаш мен, те също ще откажат, след като преценят ситуацията.
— Добре, разбрах.
Когато се върна на временното си бюро в стаята на детективите, Балард остави кутията от телефон, която бе взела от кемпера, и се подготви да прекара остатъка от смяната си в опити да проследи апарата, който е бил в нея. Тогава обаче видя розовото листче със съобщението, което бе взела по-рано. Седна и вдигна телефона на бюрото. Не се притесни, че набира посред нощ. Номерът беше безплатен, което означаваше, че е на някоя фирма. Тя или щеше да е отворена, или затворена, така че не би могла да събуди никого, колкото и да е късно.
Докато чакаше да отговорят, отново опита да разчете името, записано на листчето. Не беше възможно. Но веднага щом отговориха разбра кой е оставил съобщението.
— Услуги за картодържателите. С какво мога да ви помогна?
Долови индийски акцент — като на мъжа от Мумбай, с когото беше говорила за картата на госпожа Лантана предната вечер.
— Мога ли да говоря с Ирфан?
— Кой Ирфан? Имаме трима.
Балард взе розовото листче. Беше й се сторило, че пише „Коен“.
Смени „е“ на „а“ и махна „о“:
— Кан. Ирфан Кан.
— Един момент, моля.
След трийсет секунди чу друг глас и й се стори, че вече го е чувала.
— Обажда се детектив Балард, полиция Лос Анджелис. Оставил си съобщение за мен.
— Да, детектив. Говорихме по телефона преди малко повече от двайсет и четири часа. Открих ви.
— Да, така е. Защо?
— Защото получих разрешение да споделя адреса за доставка на закупена чрез измама стока с открадната кредитна карта.
— Разрешение от съда ли?
— Не, шефът на отдела ми позволи. Отидох при него и му казах, че трябва да го направим, защото бяхте много настоятелна, нали така?
— Изненадана съм, честно казано. Все пак благодаря.
— Няма проблем. Радвам се да помогна.
— Е, какъв е адресът?
Кан й даде номер на стая и адрес на булевард „Сайта Моника“, който не беше далече от авеню „Ел Центро“ и дома на Лесли Ан Лантана, доколкото Балард можеше да прецени. Вероятно разстоянието би могло спокойно да се извърви пеша.
Изкуши се да каже на Кан, че вероятността да арестува извършителя е силно намалена от забавянето от двайсет и четири часа, но вместо това му благодари за усърдието и прекъсна разговора.
След това грабна радиостанцията си и ключа за колата и тръгна към вратата.
14
Адресът, който бе получила от Мумбай, отговаряше на западнал мотел с име „Сиеста Вилидж“. Беше П-образен двуетажен комплекс с паркинг във вътрешната страна на П-то, малък басейн и офис. Надпис отпред обещаваше безплатно уайфай и канал НВО. Балард влезе в паркинга и го обиколи. Стаите имаха големи прозорци, които гледаха към центъра на комплекса. Приличаше на хотел, в който телевизорите в стаите все още са фиксирани за шкафовете с метални клетки.
Балард намери стая 18 и не видя светлина зад спуснатата завеса на прозореца. Пред вратата й беше паркиран очукан пикап „Форд“. Стаята беше последната до добре осветена ниша с машина за лед и автомат за кока-кола, поставени в метална клетка с прорези за пускане на монетите и вземането на напитките. Балард продължи напред и паркира в далечния край, така че ако някой реши да надникне иззад завесите на стая 18, да не може да я види. От километри си личеше, че колата е полицейска.
Преди да слезе поиска по радиото проверка за собственика на пикапа. Оказа се чист, регистриран на Джудит Нетълс от Поуей — малко градче в област Сан Диего. Нетълс не беше регистрирана в полицейските архиви.
Отиде пеша до офиса на мотела, където се наложи да позвъни на звънец на стъклена врата и да изчака от малката стаичка зад тезгяха да се появи мъж, за да отвори. Вече бе извадила значката си и той я пусна да влезе.
— Здрасти — поздрави тя. — Аз съм детектив Балард от полицейско управление Холивуд. Трябва да ти задам няколко въпроса.