Отърси се от гнева и се върна към работата си.
— Преди да тръгнем от Кошарата, видя ли дали тази вечер някой от „Порока“ е на работа?
— А… да, имат някаква операция — отговори Дженкинс. — Не знам каква. Видях Пит Чепа да прави кафе в стаята за почивка.
Балард се отдръпна на крачка от леглото и върна снимките назад, докато не стигна до първата — лицето на жертвата. След това изпрати снимката на Пит Мендес в отдел „Порок“ в Холивуд. Добави текст:
Познаваш ли го? Рамона? Върти се около „Санта Моника“?
Мендес беше легенда в Шестицата, но по малко странна причина. По-голямата част от кариерата си беше прекарал като офицер под прикритие към отдел „Порок“ и като млад офицер често го пускаха да обикаля улицата като мъжка проститутка. По време на тези операции за примамване на клиенти му слагаха микрофон, защото записите после доказваха обвиненията и нерядко принуждаваха задържаните да правят самопризнания. Записан разговор от микрофона на Мендес все още забавляваше партитата за пенсиониране и сбирките на отдела. Мендес стои на булевард „Санта Моника“ и при него спира с колата си кандидат-клиент. Преди да договорят цената за услугите му, клиентът задава на Мендес няколко въпроса, включително колко голям е пенисът му в ерекция, макар и не с такива благопристойни думи.
„Към четиринайсет сантиметра“ — отговаря Мендес.
Кандидатът за клиент не е доволен и отминава, без да каже дума повече. Минута след това сержант от отдела напуска ъгъла си с колата и спира до Мендес. Разговорът помежду им също е записан.
„Мендес, тук сме, за да арестуваме нарушители — кара му се сержантът. — Следващия път, когато те попитат колко ти е голям чепът, преувеличаваш, така че да хлъцне“.
„Ми аз преувеличих“ — отговаря Мендес объркано.
Балард дръпна завесата, за да види дали Смит и Тейлър още са отвън, но ги нямаше. Отиде до пулта в средата на залата и кимна на една от сестрите зад приборите. Дженкинс я последва.
— Балард, Дженкинс, полиция Лос Анджелис — представи се тя. — Трябва да говоря с лекаря, който е обработил пациента в отделение четири.
— В момента е в две — отговори сестрата. — Веднага щом излезе.
— Кога пациентът ще бъде опериран?
— Веднага щом има възможност.
— Правят ли изследвания за изнасилване? Анални натривки? Ще ни трябват и парченца от ноктите. Кой може да ни помогне за това?
— Опитват да му спасят живота… Това е приоритетът. За останалото ще трябва да говорите с доктора.
— Точно това искам. Искам да говоря с…
Балард усети телефона в ръката й да вибрира и се обърна настрани. Видя съобщение от Мендес. Прочете го на Дженкинс.
„Рамона Рамон, дракон. Истинско име Рамон Гутиерес. Беше при нас преди две седмици. Списък стари престъпления по-дълъг от чепа му преди операцията. Меко казано“.
— Предвид големината на неговия… — отбеляза Дженкинс.
Нощни кралици, травестити, трансджендъри — всички те в отдел „Порок“ бяха наричани общо „дракони“. Никакви фини разграничения. Не беше учтиво, но пък беше общоприето. Самата Балард бе служила две години в отдела като примамка. Познаваше контингента и знаеше жаргона. Говоренето по адрес на тези хора нямаше да се промени на колкото и часове обучение по чувствителност да бъдат подложени ченгетата.
Погледна Дженкинс. Преди да успее да отвори уста, той каза:
— Не.
— Какво не? — попита Балард.
— Знам какво се каниш да кажеш. Каниш се да кажеш, че искаш да задържиш този случай.
— Това е вампирски случай — трябва да се работи нощем. Ако го препратим към секс престъпленията, ще свърши както и кражбите — в купчината. Те работят от девет до пет и няма да свършат нищо.
— Въпреки това. Не е наша работа.
Това беше основният пункт на несъгласие в партньорството им. Работеха в среднощната смяна — „късното шоу“, — преминаваха от случай на случай, като ги викаха на всяко местопрестъпление, където имаше нужда от детективи, за да напишат първоначалните доклади или да определят дали не става дума за самоубийство. Обаче не разследваха нищо докрай. Сутрин пишеха докладите и предаваха случаите по компетентност на когото трябва. Грабежи, сексуални престъпления, кражби на коли и така нататък. Понякога Балард искаше да поеме случай и да го доведе докрай. Това обаче не влизаше в задълженията им, а Дженкинс не искаше да се отклони и на сантиметър от формулировката. Жена му беше болна и той искаше да си е у дома всяка сутрин, когато тя се събуди. Не желаеше да работи извънредно — за пари или каквото и да било.