— Рене? Добре ли си? — попита Дженкинс.
— Да, добре съм — отговори тя. — Трябва да затварям. Ще отида там.
— Вероятно не е добра идея, Рене.
— Не ме интересува. Ще ти се обадя по-късно.
Прекъсна разговора и намери апликацията на Юбер в телефона си, после поръча кола до управлението в Холивуд.
Частин живееше с жена си и сина си, тийнейджър, в Чатсуърт, в северозападния край на града. Не можеше да е по-далече от центъра и да продължава да е в границите на града. Повечето ченгета бягаха и живееха в предградията, но Частин открай време беше амбициозен и смяташе, че си струва да остане, защото комисиите по повишенията ще го оценят по достойнство, когато чуят, че живее в града, за чиято сигурност се грижи като полицай.
След като се върна в управлението, Балард бързо се преоблече, скочи в колата, зачислена на Късното шоу, и потегли на север: мина по три магистрали, за да се добере до Чатсуърт. Час след обаждането на Дженкинс спря зад дълга колона полицейски коли, задръстили улицата без изход „Тригър“. Докато минаваше покрай табелата, Балард си спомни как Частин се шегуваше, че е полицай, който живее на улица „Тригър“[1].
Сега това изглеждаше тъжна ирония.
Първото, което забеляза, когато слезе от колата, беше отсъствието на медии в периметъра на местопрестъплението. Някак си никой от армията репортери, които следяха случващото се в Лос Анджелис, не бе чул какво е станало. Вероятно причината беше неделната сутрин, когато медийната машина започва да се върти по-късно.
Окачи значката на врата си и приближи жълтата лента на алеята. Освен медиите всички останали типични присъстващи на местопрестъпленията бяха налице — детективи, униформени полицаи, патолози, криминалисти. Къщата беше ранчо от петдесетте, строена когато Чатсуърт е бил в пущинаците край града. Двойната гаражна врата беше отворена — и в центъра на събитията.
Униформен полицай от управлението в Девъншър край жълтата лента записваше пристигащите. Балард даде името и номера на значката си, после се мушна под лентата, докато униформеният записваше. Докато приближаваше по алеята към гаража, един детектив, с когото някога бе работила в „Грабежи и убийства“, се отдели от групата и тръгна към нея с вдигнати ръце, за да я спре. Казваше се Кори Стедман и Балард никога не бе имала проблеми с него.
— Рене, чакай! Какво правиш тук?
Балард спря пред него.
— Беше мой партньор. Какво мислиш, че правя?
— Лейтенантът ще изсере тухла, ако те види — изпъшка Стедман. — Не мога да те пусна вътре.
— Оливас ли? Защо неговите хора се занимават с това? Не е ли конфликт на интереси?
— Защото има връзка със стрелбата в „Танцьорите“. Затова поемаме и това.
Балард понечи да заобиколи Стедман, но той бързо препречи пътя й. Отново вдигна ръка.
— Рене, не мога — каза й.
— Добре, кажи ми поне какво е станало. Защо е в гаража?
— Смятаме, че е бил нападнат снощи, когато се е прибирал. Убиецът може да го е чакал вътре или, по-вероятно, е бил вън и се е вмъкнал след него в сляпото петно на огледалото за обратно виждане, когато е вкарвал колата.
— По кое време е станало?
— Жена му си е легнала в единайсет. Получила е съобщение от Кени, че ще работи поне до полунощ. Тази сутрин се събужда и вижда, че не се е прибрал. Изпратила му съобщение, но той не отговорил. Излязла да хвърли боклук в контейнера и го намерила. Било около девет.
— Къде е улучен?
— Както е седял зад кормилото, в лявото слепоочие. Надявам се да не е разбрал какво се случва.
Балард се замисли за миг — сърцето й се сви от едновременно чувство на тъга и гняв.
— И Шелби не е чула изстрела? Ами Тайлър?
— Тайлър е бил при приятел от волейболния отбор. Шелби не е чула нищо, защото вероятно е имало импровизиран заглушител. По тялото и вътрешността на косата имаме фибри и някаква течна субстанция. Лепкава. Мислим, че е портокалова напитка, но последно ще каже лабораторията.
Балард кимна. Стедман имаше предвид саморъчните заглушители от литрова пластмасова бутилка, която се запълва с памук, книжни салфетки или подобна материя, после се закрепва за цевта с лепенка. Така можеше значително да се намали трясъкът от изстрела, но пък наоколо се разхвърчаваше материал от бутилката.
И вършеше работа само за един изстрел. Стрелецът трябваше да е уверен, че ще свърши работата с него.
— Къде е бил снощи? — попита Балард. — Какво е правил?
— Лейтенантът всъщност го освободи в шест — отговори Стедман. — Преди това е работил осемнайсет часа без прекъсване и лейтенантът му каза да отиде да почива. Не се е прибрал у дома обаче. Според Шелби й е изпратил съобщение, че ще отиде да притисне свидетел и ще се прибере късно.