— Вратата беше открехната. Просто влязох.
— Има пружина. Би трябвало да се затвори автоматично. Все едно, вече говорих с полицията, а днес е неделя сутрин. Не може ли да почака до утре? Нямам дела. Ще съм в кантората целия ден.
— Не, сър, не може да почака. Както знаете, тече много важно разследване и кръстосани потвърждения на разпитите.
— Какви, по дяволите, са тези „кръстосани потвърждения“?
— Различни детективи следват една и съща следа. Понякога така се улавят подробности, които другият е пропуснал. Свидетелите си спомнят повече подробности.
— Не съм свидетел на нищо.
— Но имате информация, която е важна.
— Знаеш ли какво си мисля, че е това „кръстосано потвърждение“? Мисля си, че не разполагате с нищо.
Балард не отговори. Искаше той да си мисли това. Така би се почувствал по-важен и би станал по-открит. Изглежда, още не знаеше, че Частин е мъртъв. Тя вдигна картонения поднос и каза:
— Донесох кафе.
— Нямаше нужда — отвърна той. — Аз си правя сам.
Отдръпна се, за да я пропусне да мине.
Въведе я в кухнята и я покани да седне, докато направи кафе. Тя отпи от другото, от „Дюпар“. Не беше спала от почти двайсет часа и имаше нужда от глътка кафе.
— Тук ли живееш? — попита го.
— Да — отговори той. — И съм съвсем сам. Ти?
Въпросът й се стори странен, но пък нали искаше да установи положението в жилището — има ли други хора и как най-добре би могла да проведе разговора. Въпросът му не беше уместна реакция и тя видя възможност да предизвика желанието му да й помогне и да й даде нужната информация.
— Нищо сериозно — отговори Балард. — Работя в най-невероятни часове и ми е трудно да водя нормален живот.
Показа му възможността. Вече беше време да се залавят за работа.
— Водил си защитата на Гордън Фабиан по федерално дело за наркотици — каза Балард.
— Точно така — отвърна Даусън. — Знам, че звучи цинично, но това, че го убиха, ми спестява необходимостта да сложа развалено яйце в кошницата с резултатите си, ако ме разбираш.
— Искаш да кажеш, че си щял да загубиш делото?
— Точно това искам да кажа.
— Фабиан знаеше ли го?
— Казах му го. Хванали са го с цял килограм в жабката на колата, която кара, в която е бил сам и която е регистрирана на негово име. Наистина нямаше измъкване от това. Причината да го спрат също е повече от легитимна. Изобщо нямаше за какво да се хвана. Щяхме да влезем в съда и много бързо да излезем с присъда „виновен“.
— Не е ли бил готов на споразумение?
— Никой не ни предложи споразумение. На въпросния килограм имаше обозначение на картел. Прокурорът би разговарял за споразумение само ако Фабиан издаде контактите си. Фабиан не смяташе да го прави, защото предпочиташе да влезе в затвора за пет години — това е задължителният минимум в този случай, — отколкото картелът Синалоа да го погне задето е пропял.
— Бил е пуснат под гаранция. Сто хиляди. Откъде е взел тези пари, плюс парите за хонорара ти? Ти си един от най-добрите и скъпи адвокати в града.
— Ако това е комплимент, благодаря. Фабиан продаде къщата на майка си, плюс още някои ценности. Беше достатъчно, за да покрие хонорара ми и десет процента от гаранцията.
Балард кимна и отпи от хладкото кафе. Видя как Таусън поглежда крадешком отражението си в стъклото на шкафа горе и си оправя косата. Беше го накарала да й каже повече за делото, отколкото би трябвало. Може би нямаше значение, защото клиентът му беше мъртъв. Може би го правеше, защото се интересуваше от нея и си даваше сметка, че най-прекият път към сърцето на един детектив е помощта, която му оказваш. Тя пък си даде сметка, че вече трябва да премине към целта на посещението си.
— Колегата ми, детектив Частин, ти се е обаждал в петък.
— Да, обади ми се — отвърна Таусън. — И му казах общо взето това, което казвам сега на теб. Не знам нищо за случилото се.
— Нямаш представа защо Фабиан може да е бил в „Танцьорите“ в четвъртък вечерта, така ли?
— Нямам. Знам само, че беше отчаян човек. Отчаяните хора правят отчаяни неща.
— Какви например?
— Не знам. Всякакви.
— Споменавал ли е някога пред теб имената Кордел Абът или Джино Сантанжело?
— Навлизаме в сферата на привилегированите отношения между клиент и адвокат, които между другото остават такива и след смъртта. Ще ти кажа едно обаче — никога не е споменавал тези имена пред мен, макар да е очевидно, че ги е познавал. В края на краищата е бил убит с тези хора, нали?
Балард реши да премине към важната част. Таусън или щеше да премине границата на привилегированите отношения, или не.