— Трябва да се връщам на снимки — каза Бопър рязко. — Не мога да продължа утре. Една от изпълнителките ми изчезва в полунощ. Утре е на училище.
Балард заговори умолително:
— Моля те, само няколко минути. Живяла си с него в къщата на „Райтуд Драйв“, нали?
— Да. Беше негова, когато се срещнахме — отговори Бопър. — Преместих се при него.
— Как я е купил като продавач на коли?
— Не е от продажбите на коли. Преувеличил е нараняванията си от хеликоптерната катастрофа, която е преживял на връщане от Катилина. Намерил е непочтен лекар, който да го подкрепи, и е завел дело. Получил е към осемстотин хиляди долара обезщетение и с тях е купил обърнатата къща.
Балард се наведе напред. Искаше да продължи предпазливо, без да внушава никакви отговори на Бопър.
— Искаш да кажеш, че някой е закъсал с ипотеката и е бил нагоре с краката или нещо такова?
— Не, не. Буквално обърната — отвърна Бопър. — Спалните са долу вместо горе. Том винаги я наричаше обърнатата къща.
— И пред други хора? Пред гости например? Обърнатата къща?
— Често. Да. Смяташе, че е смешно. Казваше, че е „обърната наопаки къща в обърнат наопаки свят“.
Информацията беше от ключово значение, а фактът, че Бопър я съобщаваше по своя воля, я правеше още по-убедителна. Балард не изпусна темпото.
— Да поговорим за металния бокс — каза тя. — Какво знаеш за него?
— Не много. Тоест, знаех, че има бокс — отговори Бопър. — Не мислех обаче, че ще го използва. Имаше всякакви оръжия — ножове в бастун, звезди за хвърляне, метални боксове. Наричаше ги метални, защото не всички са от месинг.
— Имал е много?
— О, да. Цяла колекция.
— Имал ли е дублиращи се чифтове? На чифта, с който са го арестували, е пишело „добро“ и „зло“. Имал ли е и друг подобен чифт?
— Имаше доста и на повечето пишеше това. Беше негова идея. Казваше, че би си татуирал тези думи на пръстите на ръцете, но щял да си загуби работата, ако го направи.
Балард си даде сметка, че се е добрала до нещо важно. Беатрис й осигуряваше елементите, от които щеше да изгради обвинението.
— И е държал оръжията си в къщата?
— Да, в къщата.
— Имаше ли огнестрелни оръжия?
— Не, нямаше. Поради някаква причина не обичаше огнестрелни оръжия. Казваше, че обичал оръжия с остриета.
— Какво друго има в къщата?
— Не знам. Не бях там кой знае колко дълго. Знам обаче едно — всичките му пари са отишли в къщата, защото казваше, че недвижимите имоти били по-добро вложение, отколкото да оставиш парите си в банка, но това означаваше, че не му остана кой знае какво за обзавеждане. Две от спалните бяха съвсем празни, поне когато аз бях там.
Балард си спомни стаята, която бе видяла от терасата долу.
Беатрис стана.
— Виж, приключвам в полунощ. Ако искаш, стой тук и гледай, ако искаш, ела след това. Можем да поговорим още. Сега обаче трябва да се връщам на работа. В този бизнес времето е пари.
— Да — каза Балард. — Добре.
Реши да стреля в тъмното и попита:
— Ти запази ли ключ?
— Какво? — попита Бопър.
— Когато се разведе, запази ли ключ от къщата? Мнозина запазват ключ от семейното жилище, след като мине разводът.
Бопър я погледна възмутено.
— Казах ти! Не исках да имам нищо общо с този мъж. Не исках тогава, не искам и сега. Не запазих ключ, защото не исках никога повече да доближавам онова място.
— Добре, защото, ако беше запазила, можеше да го използвам. Знаеш, при непредвидени обстоятелства. Този, който е постъпил така с жертвата ми, не е от типовете, който правят такива неща само веднъж. Ако си мисли, че се е измъкнал безнаказано, ще го направи пак. Несъмнено.
— Лошо.
Бопър стана и застана до вратата, за да изпрати Балард. Минаха по коридора, а когато минаха покрай нишата със закуските, Балард видя жена, която беше съвсем гола, ако не се брояха високите ботуши: двоумеше се каква шоколадова сладка да избере.
— Бела, снимаме — каза й Бопър. — Връщам се веднага.
Бела не отговори. Бопър отведе Балард до изхода и я пусна да излезе, като й пожела късмет в разследването. Балард й подаде визитката си с дежурното пожелание да й се обади, ако си спомни нещо.
— В регистъра на превозните средства това място е записано като твой адрес — каза Балард. — Вярно ли е?
— Нали домът е там, където ядеш, където се чукаш и където спиш? — отвърна Бопър.
— Може би. Значи нямаш друго място?
— Не ми трябва друго място, детектив.
Бопър затвори вратата.