Балард запали мотора на колата, после извади бележника и започна да записва каквото си спомняше от разговора. Докато пишеше с наведена глава, я стресна рязко чукане по стъклото на колата. Вдигна очи и видя, че е Били, портиерът, който й бе отворил. Свали стъклото.
— Детектив, Сади каза, че си забравила това.
Държеше ключ. Не беше на халка. Просто ключ.
— О… — учуди се Балард. — Да, благодаря. Много добре.
Взе ключа и вдигна стъклото.
22
Подкара на юг, към центъра. Движеше я някаква вътрешна инерция. Нямаше никакво пряко доказателство, но разговорът с Беатрис Бопър бе избутал Томас Трент още по-далеч от разграничителната линия между лице, представляващо оперативен интерес, и заподозрян. Сега той беше единственият фокус на Балард и мислите й се въртяха изключително около изграждането на годни за съда аргументи.
Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Дженкинс. Сложи си слушалките и прие разговора.
— Здрасти, партньоре. Проверявам какво е положението, преди да застъпя. Някакви изостанали проблеми?
Дженкинс трябваше да е сам следващите две нощи. Това би следвало да са нейните почивни дни.
— Нищо особено — отговори тя. — Надявам се да имаш спокойно дежурство.
— Нямам нищо против да стоя зад бюрото цяла нощ — каза Дженкинс.
— Е, ще е така поне първия час. Колата е при мен.
— Какво? Би трябвало да си във Вентура и да сърфираш. Какво става с теб?
— Току-що разговарях с бившата жена на заподозрения за побоя над Рамона Рамон. Той е, не се съмнявам. Това е нашият човек. Нарича бърлогата си „обърнатата къща“, както жертвата е споменала пред Тейлър и Смит.
— Добре.
От тона му и от начина, по който изговаряше думите, тя разбра, че не е убеден.
— Освен това има колекция месингови боксове — добави тя. — И на тях пише „добро“ и „зло“. Буквите си личат в синините на Рамона. Отидох да проверя и направих снимки.
В първия момент Дженкинс не каза нищо. За него това беше нова информация, но и индикация за обсесия по въпроса. Най-накрая проговори:
— Имаш ли достатъчно материали, за да получиш заповед за обиск?
— Още не. Обаче жертвата е преместена в областната болница, което нямаше да е възможно, ако още беше в кома. Така че отивам там и ако е в съзнание, ще й покажа снимки. Ако разпознае нападателя си, сутринта ще занеса материалите при Макадамс и вече ще имам конкретен план.
Дженкинс мълчеше. Изглежда, се чувстваше като човек, останал на перона, след като влакът току-що е минал през гарата, без да спре.
— Добре — каза накрая. — Искаш ли да те чакам в общинската болница?
— Не, мисля, че ще се справя — отвърна Балард. — Ти отиди в управлението и се яви на инструктажа. Виж каква е ситуацията. Ще ти се обадя, когато тръгна да се прибирам с колата.
Общинската болница вече не беше окаяно място — в последните години беше минала през ремонт и боядисване и вече не изглеждаше така мрачна. Медицинският персонал несъмнено беше не по-малко квалифициран и всеотдаен от този в която и да било частна болница, но, както и при другите гигантски бюрокрации, всичко тук се свеждаше до бюджета. Балард първо се отби в офиса на охраната, където показа значката си и опита да убеди нощния дежурен, казваше се Рузвелт, да засили охраната на Рамона Рамон. Рузвелт — висок слаб мъж, който скоро щеше да се пенсионира — се интересуваше повече от картината на мониторите пред себе си, отколкото от думите на Балард.
— Няма да стане — отсече той. — За да сложа някой пред онази стая, ще трябва да махна охраната от входа на спешното, а сестрите там никога няма да ме оставят да направя такова нещо. Ще ме одерат жив, ако ги оставя незащитени просто така.
— Казваш ми, че имаш само един човек в спешното? — попита Балард.
— Не. Имам двама. Един вътре, един — вън. Деветдесет и девет процента от насилието при нас се случва в спешното, така че имам двустепенна охрана — един човек пази входовете, другият следи пристигащите придружители с линейките. Не мога да махна никой от двамата.
— Значи жертвата е горе без никаква охрана?
— Имаме охрана във фоайетата при асансьорите, а аз следя какво става навсякъде. Ако искаш допълнителна охрана пред онази стая, можеш да поканиш полицията на Лос Анджелис да я осигури.
— Няма как да стане.
— Тогава съжалявам.
— Имам името ти, Рузвелт. Ако нещо се случи, ще влезе в доклада ми.
— Гледай да го изпишеш правилно. Като на президента е.
Балард се качи в интензивното, където беше настанена Рамона. Там разочаровано научи, че пациентката била в съзнание и почти на себе си, когато я транспортирали от Презвитерианската болница, но сега отново била упоена и интубирана, заради влошаване на състоянието. Решението на Балард да открие Бопър и да разговаря с нея я беше лишило от шанса да поговори с Рамона. Въпреки това отиде до стаята й и отново направи снимки на травмите, като продължаваща документация на сериозността им и лечението. Надяваше се един ден да ги покаже на съдебни заседатели.