След това отиде при дежурната сестра и остави на бюрото й пачка свои визитки.
— Би ли ги раздала на работещите тук и да оставиш една до телефона си? Ако някой дойде да види пациента в триста и седма, трябва да знам. Ако някой се обади, за да попита как е, трябва да знам. Вземи име и номер и кажи, че ще позвъниш по-късно. След това ми се обади.
— Застрашен ли е пациентът?
— Била е нападната и захвърлена, защото са я взели за мъртва. Поисках от охраната ви допълнителен човек и той ми отказа. Просто мисля, че трябва да сте бдителни.
Тръгна си с надеждата разговорът с дежурната да даде някакъв резултат. За болничната охрана щеше да е по-трудно да игнорира безпокойство за сигурността сред персонала на болницата, отколкото от страна на полицията на Лос Анджелис.
Върна се в управлението към полунощ. Тръгна към стаята на детективите и видя Дженкинс да слиза от стаята, в която се провеждаха инструктажите. Продължиха заедно.
— Става ли нещо? — попита Балард.
— На западния фронт всичко е спокойно — отговори Дженкинс.
Вдигна ръка и Балард пусна в дланта му ключа от колата.
— Рамона погледна ли снимките? — попита Дженкинс.
— Не — отвърна Балард. — Пропуснах шанса си. Ядосана съм на себе си. Трябваше да съм там, когато се е събудила.
— Не се укорявай. При мозъчна травма като тази шансовете да не помни нищо са големи. И дори да си спомни, адвокатът на защитата ще оспори разпознаването.
— Може би.
— На брега ли отиваш сега?
— Още не. Искам да напиша резюмето на разговора със свидетелката от тази вечер.
— Държиш се, като че ли ти плащат извънредни.
— Ще ми са да плащаха.
— Добре, приключвай и се махай оттук.
— Ще се махам. Ти какво ще правиш?
— Мънро каза, че трябвало да пиша доклад за автобуса със свидетелите онази вечер. Някой е подал уведомление за завеждане на дело, защото преживял болка и унижение, защото бил заключен в затворнически автобус. Трябва да напиша, че в нито един момент не са били заключени.
— Шегуваш се.
— Де да се шегувах.
Отидоха на местата си в стаята. Балард се зае с доклада за свидетелката Беатрис Бопър, като подчерта изрично, че Томас Трент е наричал дома си „обърнатата къща“. Щеше да е готов да влезе в пакета документи на обвинението, ако Рамона Рамон разпознае Трент.
След половин час приключи доклада. Трябваше да приключи и с работата засега, но си спомни, че искаше да погледне доклада за уликите от „Танцьорите“. Отиде до шкафа си и прегледа дебелата пачка документи, които беше разпечатала, докато оглеждаше файловете на Частин. Откри предварителния доклад за уликите и се върна с него на бюрото. Списъкът беше дълъг седем страници. Това не беше официалният доклад на криминалистите, а дневникът, който водеха детективите от „Грабежи и убийства“, когато посещават местопрестъпление. Служеше за справки на уликите до появата на официалния доклад. Балард прегледа списъка два пъти, но не видя нищо, което да прилича на малкото черно копче, което бе видяла Частин да слага в плик за доказателства. Това я убеди, че бившият й партньор е взел улика от местопрестъплението, без да го документира. Беше нещо дребно, нещо, което да го извади от релси, да го накара да води свое собствено разследване. Разследване, което го беше убило.
Опита се да възстанови в паметта си действията на Частин на местопрестъплението. В този момент вниманието й беше привлечено от лейтенант Мънро, който влезе в стаята откъм предния коридор и се насочи към Дженкинс.
Балард си помисли, че вероятно ще го изпрати вън, на повикване. Грабна доклада за уликите и стана, за да може да чува и да се притече на помощ на Дженкинс, ако се окажеше, че му трябва подкрепление. Взе и радиостанцията си и тръгна към тях.
Бюрата на Дженкинс и Балард бяха разположени диагонално в ъглите на стаята и между тях нямаше пряк достъп. Трябваше да мине напред между две редици бюра, после да стигне до съседния проход и тогава да застане зад Мънро. Докато приближаваше, видя неловкото изражение на лицето на партньора си, който гледаше дежурния лейтенант, и си даде сметка, че той не е дошъл, за да разпределя задачи.