Когато потъна в тъмнината, си спомни двете предупреждения да стои настрана, които бе получила през деня. Беше ясно, че ги е предизвикала с нещо, което е направила предния ден. Повтори стъпките си, като се напрягаше да си спомни всяка подробност, но въпреки това не успяваше да определи коя мина е настъпила, за да предизвика такава реакция.
Като се бореше със съня, върна лентата до петък вечерта и започна оттам, като използваше паметта си сякаш беше стенобойна машина. Този път си спомни нещо, което не й бе направило впечатление преди, защото не я бе отвело доникъде. След като бе прегледала хронологичния дневник на Частин, беше опитала да се свърже с Матю Робисън — Метро, за да провери дали той не е свидетелят, когото Частин се е канел да притисне в петък вечерта, преди да го убият. Така и не се бе свързала с Робисън, но беше оставила три съобщения на телефонния му секретар.
Робисън бе изчезнал и полицаите от редовното разследване го търсеха. Когато беше дошъл на плажа, Кар знаеше, че го е търсила. Добре де, ако Робисън, който и да бе той, носеше със себе си мобилен телефон — а той най-вероятно носеше, — как би могъл Кар и детективите от екипа да знаят, че му е звъняла няколко пъти?
Спомни си, че бе задала на Кар този въпрос, но той не й бе отговорил. Просто беше казал, че бил получил информация.
Нещо не се връзваше. Започна да я гризе отвътре, докато най-накрая не се унесе в сън.
23
Събуди я бурен смях от стаята за инструктаж, който проникна до „апартамента“. Стресна се и едва не си удари главата в тавана, когато се надигна, за да стане. Извади телефона и провери колко е часът. С ужас видя, че е спала до десет — и знаеше, че щеше да спи още, ако не беше инструктажът в помещението отсреща.
Сви чаршафите на топка с одеялата и възглавниците и внимателно слезе по стълбата. Беше останала сама в помещението. Пусна всичко в коша за пране, обу си обувките и отиде по коридора до женската съблекалня.
Под горещия душ се съвзе напълно и опита да си припомни събитията от предната нощ. Върна въпроса, с който бе заспала — как така Роджърс Кар беше научил, че се е обаждала на изчезналия Матю Робисън? Днес беше понеделник, нейният почивен ден, но тя реши да научи отговора на този въпрос възможно най-скоро.
След като облече чисти дрехи от шкафа си, седна на пейка и написа съобщение на Кар.
Трябва да поговорим.
Поколеба се за момент и го изпрати. Даваше си сметка, че Кар би могъл да сподели с други и да обсъди с тях как да постъпи. Залагаше обаче, че няма да го направи. Бърз отговор от негова страна би означавал, че все още не е споделил с никого.
Лично? Къде? Не в отдел Г и У.
Тя се позамисли, после прати съобщение с подробности за срещата. За място избра четиринайсетия етаж на сградата на криминалния съд, защото там беше напълно естествено полицейски детективи да бъдат видени заедно. Ако някой от „Тежки престъпления“ или „Грабежи и убийства“ попиташе Кар къде отива и той отговореше „в съда“, не би предизвикал никакви допълнителни въпроси. Мястото също така беше близо до областната болница, където Балард се надяваше да успее да поговори с Рамона Рамон по-късно през деня — ако Рамона дойде в съзнание.
Преди да излезе от управлението, почука на вратата на лейтенант Макадамс в стаята на детективите и го информира за разследването на побоя над Рамона Рамон. Той имаше резерви относно колекцията месингови боксове на Трент и това, че наричал дома си „обърнатата къща“. Макадамс предупреди, че уликите са косвени, и й напомни, че причина за ентусиазма й са твърденията на бивша съпруга.
— Ще е нужно повече от това, Балард.
— Знам — отговори тя. — И ще го открия.
Регистрира се, че взема служебната кола на нощната смяна, и подкара по магистрала 101. Трафикът към центъра, намирането на място за паркиране, после чакането пред асансьора на съдебната сграда й осигуриха закъснение от двайсет минути за срещата с детектив Кар, но го завари да седи на пейка пред една от съдебните зали и да проверява съобщенията на телефона си.
Настани се тихо до него.
— Съжалявам, че закъснях. Трафик, паркиране, десет минути чаках шибания асансьор.
— Можеше да напишеш съобщение, но все едно. За какво е всичко това, Балард?
— Ето за какво. Вчера ти зададох въпрос, а ти не ми отговори. Или просто не получих пълен отговор.
— Какъв въпрос?
— Ти ме попита защо съм се обаждала на Матю Робисън, а аз те попитах откъде знаеш, че съм се обаждала.
— Отговорих ти. Отговорих ти, че ме информираха, че си опитвала да се свържеш с него.