— Така е, не отричам. Кой обаче те информира, че съм опитвала да се свържа с него?
— Не разбирам. Това какво значение има?
— Помисли. Робисън е изчезнал, нали?
Кар не отговори веднага. Като че ли претегляше много внимателно каква информация ще сподели с нея.
— Търсим го, да — отговори най-накрая.
— Приемам, че където и да е, ако е жив, носи със себе си мобилен телефон, нали? Или телефонът му е открит в дома му или другаде?
— Не е, доколкото знам.
— В такъв случай, ако се крие, телефонът е у него. Ако е мъртъв, този, който го е убил, е взел телефона. И в двата случая как така се знае, че съм му се обаждала? Да не ми кажеш, че толкова бързо са успели да се снабдят с телефонните разпечатки? Никога не ми се е случвало телефонна компания да изпълни съдебна заповед за по-малко от денонощие, да не говорим ако е събота и никой не е на работа. Отгоре на всичко той е свидетел, не е заподозрян. Така или иначе, няма основателна причина да се иска съдебна заповед за телефонните му разговори.
Кар мълчеше.
— Предполагам, алтернативата е да са взели моите телефонни разпечатки или да са подслушвали телефона ми, но това няма как да стане, освен ако вчера не си ме излъгал и всъщност съм основен заподозрян. Ако беше така обаче, нямаше да ме оставиш да запиша разговора ни. И нямаше да разговаряш с мен, а щеше да ми прочетеш правата.
— Не си заподозряна, Балард. Казах ти го вече.
— Добре. Тогава се връщаме на въпроса ми. Как така някой е научил, че съм се обаждала на Робисън?
Кар поклати объркано глава.
— Виж, не знам. Може да е имало заповед за проследяване по линия на социалните служби. Изчезнал е и пускат заповед за телефонните му разпечатки, защото може да създаде неприятности или нещо такова.
— Мислих и за това, но няма как да е то — възрази Балард. — Ако искаха да го намерят, за да се уверят, че всичко е наред, щяха да засекат телефона му и да отидат при него да го видят. Има нещо друго. Някой знае, че съм опитвала да му се обадя. Кой ти го каза?
— Слушай какво ти говоря. Знам само, че моят лейтенант излезе от среща и ми каза, че си звъняла на Робисън, а аз трябва да разбера защо и да те накарам да престанеш. Това е всичко.
— Кой е твоят лейтенант?
— Блекуелдър.
— Добре. От каква среща излезе Блекуелдър?
— Какво?
— Току-що ми каза, че с излязъл от среща, за да ти даде инструкции за мен. Не се прави на глупав. Каква беше тази среща?
— С Оливас и двама други от „Грабежи и убийства“. След убийството на Частин бяха привлечени „Тежки престъпления“ и на тази среща Оливас информира Блекуелдър за работата до момента.
— Значи източникът е Оливас. Някак си е научил че съм се обаждала на Робисън.
Кар се огледа наляво и надясно в оживения коридор, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Хората минаваха покрай тях, забързани по задачите си, и като че ли никой не им обръщаше внимание.
— Може би — каза той. — В стаята обаче имаше и други хора.
— Повече от „може би“ — възрази Балард. — Помисли. Откъде Оливас ще знае, че съм се обаждала на Робисън, ако телефонът му не е у него?
Балард изчака, но Кар не каза нищо.
— Има нещо гнило — добави тя.
— Това е част от теорията ти за ченгето, нали? — каза Кар накрая. — Държиш да обвиниш ченге.
— Искам да обвиня този, който го е извършил. Това е.
— Добре тогава. Каква е следващата стъпка?
— Не знам. Мисля обаче, че трябва да си внимателен.
— Виж, Балард, разбирам. Оливас се отнесе с теб отвратително. Да намекваш обаче, без грам доказателство, че той е вътре във всичко това или разполага с информация за…
— Не правя нищо такова.
— На мен ми изглежда обратното.
Изнервена, Балард огледа коридора, докато решаваше какво да прави.
— Трябва да тръгвам — каза накрая.
— Къде? — попита Кар. — Все още се налага да стоиш настрана от това, Балард.
— Имам свое разследване, по което да работя. Не се безпокой.
Стана и го погледна отвисоко.
— Не ме гледай така — каза той. — Разполагаш с нула доказателства за каквото и да било. Имаш хипотеза. Дори и да си права обаче и наистина да е било ченге, ако опиташ да обвиниш този, за когото всички знаят, че ти е враг в отдела, няма да мине.
— Поне не още — отвърна тя, обърна се и направи крачка.
— Балард, би ли се върнала за момент? — спря я Кар. Тя отново се обърна и го погледна отвисоко.
— Защо? Няма да предприемеш нищо, а аз имам разследване и трябва да работя.
— Седни за минута, моля те — добави Кар умолително. Тя седна, неохотно.
— Направи същото и вчера — почна той. — „Имам разследване, трябва да работя, довиждане“… Кое му е толкова важното на това разследване?