Балард си придаде доволен вид и се обърна отново към жертвата.
— Справи се добре, Рамона. Важното е да продължиш да се лекуваш, така че и паметта ти да се възстанови напълно. — Протегна ръка и стисна нейната. — Ще се върна утре, за да видя как си.
Рамона отвърна на стискането.
По пътя към стълбите Балард забеляза униформен служител от охраната, който се въртеше около интензивното. Не го бе видяла при пристигането си. Отиде при него и му показа значката си.
— Балард, полиция Лос Анджелис. Винаги ли си на този етаж?
— Не. Шефът на отделението поиска допълнителна охрана, заради жертвите на престъпления, които лежат тук.
— Добре. Рузвелт даде ли съгласието си?
— Неее. Рузвелт е шеф на нощната смяна.
Балард извади визитка и я подаде на униформения.
— Дръж под око пациента от триста и седма. Ако се случи нещо, звънни ми веднага, става ли?
Охранителят огледа за момент картичката.
— Дадено.
Пред входа на болницата Балард спря и опита да подреди ситуацията в главата си. Стигна до потискащия извод, че разследванията изостават по всички фронтове. След като Рамона Рамон не беше в състояние да идентифицира нападателя си, нямаше никакви доказателства и улики срещу Трент, колкото и сигурна да беше Балард в интуицията си, че точно той е похитителят.
Разследването за Частин и „Танцьорите“ не беше нейно, а Кар, връзката й с него, като че ли не гореше от ентусиазъм да следва сериозните улики, които му бе подсказала.
Всичко това я караше да се чувства безсилна. Бръкна в джоба си и прокара палец по назъбената страна на ключа, който й бе пратила Беатрис Бопър предната нощ. Опита да овладее импулса да отиде в обърнатата къща, за да види какво ще открие вътре. Тази граница беше сериозна и Балард си даваше сметка, че единствено собственото й разочарование и недоволство я карат да мисли за преминаването й.
Остави ключа в джоба си и извади телефона. Обади се в автокъщата в Долината и поиска да говори с Томас Трент. Първа стъпка към преминаването на тази граница беше проверката къде е собственикът на къщата.
— Съжалявам, Том днес почива — отговори секретарката. — Ще оставите ли съобщение?
— Не, благодаря — отвърна Балард.
Прекъсна връзката и изпита някакво облекчение, защото се налагаше да спре желанието си да се вмъкне в къщата на Трент. Би било опасно, когато той не е на работа. Дори и да не си беше у дома, би могъл да се прибере всеки момент. Идеята, която й изглеждаше възможна, сега трябваше да остане за друг ден.
— По дяволите! — изруга тя.
Беше два следобед, в почивния й ден. Нямаше да е на работа до полунощ на следващия ден. Реши да направи единственото, което би й позволило да прочисти главата си и да прогони чувството за тревога.
Да отиде на север.
25
Към четири следобед беше върнала служебната кола, беше обядвала и беше стигнала до Венис с вана, за да вземе Лола. Сега беше на крайбрежната магистрала и пътуваше на север, към Вентура. Беше свалила стъклата и морският вятър нахлуваше в купето. Кучето бе подало муцуната си през прозореца и душеше. Балард не преставаше да мисли за разследванията.
Всичко това се промени час след като бе потеглила, малко след Пойнт Мугу, когато телефонът й иззвъня. Номерът беше с код от Долината. Не беше познат, но тя се обади.
Оказа се Трент.
— Здрасти! — започна той весело. — Том Трент се обажда. Познай какво виждат очите ми.
— Нямам представа — отвърна Балард колебливо.
— Арктически бял RDX, 2017-а, напълно оборудван, готов за път. Кога искаш да минеш край автокъщата?
— А… ти там ли си сега?
— Разбира се.
Балард беше объркана, защото когато се бе обадила преди няколко часа, й бяха казали, че Трент има почивен ден. Той като че ли долови объркването й.
— Днес трябваше да почивам — добави той, — обаче ми се обадиха от приемната за коли и ми казаха, че имаме бял RDX, така че веднага дойдох, за да се погрижа никой да не го измъкне под носа ни. Кога ти е удобно да наминеш тази вечер?
Балард си даде сметка, че би могла да уговори среща и да отиде в къщата му, докато той я чака на работното си място, обаче след като бе излязла от болницата, се бе отказала от тази идея и сега не беше сигурна, че иска да премине границата. Освен това вече се бе обадила на баба си, за да й каже, че ще е при нея за вечеря.