— Тази вечер не става — отговори тя. — Не мога да дойда.
— Стела, докарах тази кола тук специално за теб — каза Трент. — Прекрасна е! Има задна камера, всичко, което ти трябва. Защо не се отбиеш след работа на път за вкъщи?
— Тази вечер няма да се прибирам вкъщи, Том. Извън града съм.
— Сериозно?! Да не би да си отишла да сърфираш с онзи ван?
Балард за момент замръзна, но си спомни, че бе паркирала вана на паркинга на автокъщата, когато пробваха колата, а сърфът й беше на покрива.
— Не, Том, не съм отишла да сърфирам. Пътувам по работа и ще ти се обадя, когато се върна. Съжалявам за неудобството.
И прекъсна, преди той да успее да отговори. От нещо в този разговор я побиха тръпки — фамилиарниченето му, само заради едно пробно шофиране.
— По дяволите! — изруга високо.
Лола се обърна към нея и я погледна.
Телефонът й иззвъня пак почти веднага и за миг я обзе гняв. Реши, че Трент й звъни отново.
Обаче не беше Трент. Оказа се Роджърс Кар.
— Е, имало е заповед — каза той. — От „Грабежи и убийства“ са получили телефонните му разпечатки.
Говореше за телефона на Робисън и нейните обаждания. Балард се усъмни.
— А как са измислили вероятна причина? Той е свидетел, не е заподозрян.
— Не са казвали, че е заподозрян. Позовали са се на извънредни обстоятелства и че собственикът на телефона е изложен на евентуална опасност. Това е достатъчно.
— Научи ли нещо друго? Например кой друг му се е обаждал и на кого се е обаждал той?
— Не, Балард. Дори не попитах, защото това не е свързано с частта от разследването, която ми е поверена.
— Разбира се, че не е. Искам да кажа, защо да правиш усилие, след като е много по-лесно да си държиш главата заровена в пясъка?
— Балард…
Тя прекъсна разговора и продължи до Вентура в пълна тишина. Едва успяваше да овладее недоволството си, че е принудена да наблюдава отстрани.
На вечеря баба й опита да я развесели, като приготви любимо ястие от детството й — черен боб и ориз с гуакамоле и пържени плантани. Балард харесваше храната, но не беше в настроение да говори, освен че похвали готвачката. И готвачката беше тази, която поддържаше разговора и задаваше въпроси.
Туту беше дребна жена, която като че ли се смаляваше все повече с възрастта. Кожата й беше кафява като кестен след годините на слънце — първо докато бе научила сина си да сърфира и после докато бе обикаляла света, за да го гледа като състезател. Погледът й обаче беше остър и тя познаваше внучката си по-добре от всеки друг.
— По случай ли работиш?
— Работех — отговори Балард. — Нещата се бавят за съжаление.
— Обаче работиш по нещо. Личи си. Толкова си мълчалива…
— Така е. Съжалявам.
— Работата ти е важна. Няма проблем.
— Има. Трябва да забравя всичко това за известно време. Ако не възразяваш, след вечеря ще отида в гаража, за да сложа някои неща в пералнята и да намажа с восък някоя къса дъска, за да сърфирам утре.
— Няма да гребеш?
— Мисля, че се налага да сменя темпото.
— Направи каквото трябва, скъпа. Аз ще измия чиниите и ще си лягам.
— Добре, Туту.
— Чувала ли си се напоследък е Макани?
— Не. От Коледа.
— Срамота.
— Не е. Просто нещата са такива. Тя намира телефон за Коледа, но само ако й трябва нещо. Това е положението.
Макани беше майката на Балард. Доколкото Рене знаеше, беше жива и здрава и живееше в отдалечено ранчо в Каупо, Mayи. Нямаше телефон или интернет. И нямаше желание да поддържа редовни контакти с дъщеря си, която преди двайсет години бе изпратила да живее в дома, в който бе отраснал покойният й баща, на континента. Дори когато Балард се върна на родния Хавай, за да учи в университета там, не поддържаха връзка. Балард винаги бе смятала, че това е така, защото твърде силно напомня на майка си за мъжа, когото бе загубила във вълните.
Балард помогна за миенето на чиниите, както правеше винаги. После прегърна баба си и й пожела лека нощ. Изведе Лола в предния двор и се загледа в ясното небе, докато кучето приключи с кучешките си работи. След това го отведе до постелката му и отиде в стаята си, за да вземе сака с дрехи за пране.
В гаража натика дрехите в пералнята и я пусна. После отиде до поставката с дъски за сърф, която минаваше покрай задната стена на гаража. На нея по големина бяха подредени осем — всички, които бе събрала през живота си. Никога не разменяше непотребните, да не говорим да ги подари. Бяха свързани с твърде много спомени.
Извади къс сърф от първия ред и го постави върху обърната нагоре с краката дъска за гладене, която използваше като статив за почистване и нанасяне на вакса. Сърфът беше дълъг метър и осемдесет, с розов кант и палуба на червени фигури. Това беше първият й сърф, който баща й й купи, когато беше на тринайсет, и беше избран по-скоро заради живите цветове, отколкото заради качествата му. Цветовете, разбира се, вече бяха избледнели след години слънце и сол, но дъската все още можеше да прави резки завои и да се спуска по гребените на вълните не по-зле от по-новите модели. С годините Балард като че ли все по-често посягаше точно към тази дъска.