Коста Сивов
Куб
Ярката светлина изпепели очите му. Той ги отвори и в първия момент усети неприятния допир на осветлението. То безмилостно „удряше“ като парещ огън очните нерви и той рефлексивно запримигва все едно прах се сипеше върху зрителните му органи. Постави дясната си длан върху тях, за да се предпази от неприятното чувство. Главата не го болеше, но гърбът му беше изтръпнал. Чувстваше мускулите си като твърдо тесто, което не се поддаваше на отпускане. Движенията му бяха забавени и мъчни. Беше му много студено и бавно осъзна, че целият трепери.
Първото нещо, което го изненада, когато премахна дланта от очите си, бе, че не успя да намери източника на светлината. Беше много светло, но откъде се осветяваше помещението не успя да установи. Странно!!!
Той се изправи и видя нещо, което го накара да затрепери още повече. Ледени вълни се надигнаха в тялото му и започнаха да го обливат, както ток преминава през медена нишка. Намираше с в малко помещение, което по форма наподобяваше геометричен куб. Изглеждаше все едно е излято от бетон и по негова преценка беше в дължина, широчина и височина по около четири метра. Би се заклел, че е перфектен куб, но в момента нямаше как да докаже твърдението си, а и не бе нужно.
Бетонът бе груб, сякаш излят в калъп и оставен така, без да бъде допълнително обработен, за създаване на някакъв минимален уют. Явно бе, че целта на проектантите на това помещение не е била да построят петзвезден хотел. Но не това бе разбушувало ледените вълни в тялото му. Беше нещо друго, много по-страшно и неочаквано.
Намираше се в това странно помещение, служещо за неизвестни нему цели, полусънен, все още неосъзнаващ в цялост какво се случва, а срещу него в левия ъгъл бе приклекнал мъж. Той изглеждаше около тридесет и пет годишен, с гъста черна коса, доста късо подстригана, правилни форми на лицето си и внушителна външност. Ако трябваше да предполага с какво се занимава странникът, първото му твърдение щеше да е, че е атлет. Той бе буден и внимателно проследяваше всяко едно движение на току-що пробудилия се. Вдясно от приклекналия се бяха проснали две жени — изглеждаха като мъртви, може би заспали (ако заспали бе подходящо определение за положението, в което се намираха).
— Здрасти — поздрави седящият в ъгъла.
— Здрасти. Къде…
— Не си прави труда — прекъсна го той. — Не мога да ти отговоря на този въпрос. Казвам се Стюърт Форд. Ще ни е много по-лесно да общуваме, ако знаем как да се обръщаме един към друг. Не че и така не можем да си бъбрим, но някак си се чувствам неловко, когато не знам името на събеседника си.
— Дони Рос. Тея двете живи ли са или и на този въпрос не можеш да отговориш? — Рос беше предпазлив. Не искаше да създава впечатление, че е слабохарактерен тип, в този непознат, който можеше да бъде всякакъв. Определено, нито едно почтено определение не се яви в съзнанието му, когато се опитваше да установи професията на събеседника си. Първите две бяха най-лоши: сериен убиец и изнасилвач. Не че и други „лоши професии“ не му се закотвиха в мозъка, просто тия двете бяха начело, поради факта, че най-упорито се порицаваха от обществото.
Форд се захили и отвърна:
— Грубост не е необходима, приятелю. Знам, че през ума ти минават какви ли не мисли. Все пак преди няколко минути аз бях попаднал в същото положение и знам как се чувстваш. Пък и ако бях някой изверг, не мислиш ли, че вече щях да пирувам върху изкорменото ти безжизнено туловище? — Форд се ухили ехидно, при което Рос го изгледа с погнуса. Стюърт продължи с по-мек тон, надявайки се да успокои страстите: — Доколкото мога да преценя, жените са живи. Гърдите им се движат, а това означава, че дишат. Съгласен си с твърдението ми, нали?
Дони Рос започна да оглежда внимателно стените, търсейки някакъв изход.
— Не си прави труда — посъветва го Форд. — Няма врати, нито прозорци. Перфектният затвор — няма изход.
— Тогава как сме се озовали тук?
— Убий ме, братко, но нямам представа.
— Смятам точно това да направя, ако се усъмня в думите ти — закани се Рос. Форд се намръщи и успоредно с тази гримаса се и озадачи. Дали това, което каза събеседника му, бе заплаха или просто лека закачка? Не!!! Не!!! Това трябваше да се изясни.
— Слушай какво, шефе — подхвана той, — не те знам какъв си и откъде идваш, но не смятам да търпя такъв тон.
— Като не ти харесва тонът ми, разкарай се, Форд!
— Ама ти си голям селянин. Да ти го нач…
Истеричен писък прекъсна спора им. Едната от жените се бе събудила и недоумяваше какво се случва. Двамата мъже се стреснаха и свърнаха погледи към новосъбудилата се. Толкова се бяха унесли в дрязгите си, че бяха забравили, че не са сами в помещението.