— Какво става тук? — учуди се жената и се огледа. — Нанси, ставай! — тя ръгна с лакът лежащата до нея. Тя се стресна и скочи рязко. Огледа се озадачена и объркана и зачака отговор от събудилата я жена, с поглед вперен в очите й.
— Не ме гледай, Нанси, нямам представа къде се намираме.
Мъжете гледаха представителките на нежния пол не по-малко любопитни и озадачени. От действията им стана ясно, че тези две жени се познават.
— Вие двете познавате ли се? — запита Дони Рос, като предварително предусещаше какъв ще бъде отговорът.
— От малки деца сме все заедно — отвърна не Нанси, а другата жена, чието име не бе казано до момента. — Как се озовахме тук? Имате ли някаква представа?
— Никаква — отговори унило Стюърт Форд.
— Странно е, че вие се познавате — замислено констатира Рос.
— Вие момчета не се ли познавате? — запита Нанси.
И двамата в такт заклатиха глави в знак на отрицание.
— Аз съм Дони Рос, а смелчагата до вас е Стюърт Форд — нападките между двамата продължаваха.
— Името ми е Арета Джоунсън — представи се тази, чието име бе неизвестно до момента.
— Моето е Нанси Скот. И аз и Арета сме от Ню Йорк. Вие момчета откъде сте? — тя ги загледа с очакващ поглед.
— Ню Йорк — отвърна Рос.
— Ню Йорк — присъедини се към него и Стюърт.
— Хей, Форд, не мисля, че е нужно да криеш от дамите истината — подигравателно поде Дони.
— Какво имаш предвид, Рос?
— Кажи на момичетата откъде си всъщност — с нагла усмивка го подкани.
— Не те разбирам.
— Кажи истината, че си от село и не се прави на гражданче. Всеки може да те познае дори да е сляп. Аз по миризмата те усетих, не ми бе нужно да съдя от плоския ти вкус за облеклото.
И двамата бяха облечени в сини джинси и сиви пуловери, доста сходно дори еднакво, но въпросът не бе реална оценка на ситуацията, а просто трябваше за нещо да се заяждат.
— Така ли мислиш? — отвърна остро в своя защита Стюърт. — Не исках да го призная, но наистина е така. — По лицето на Рос се появи доволна усмивка. — Но, както казват, по-добре да си роден на село, отколкото в бардак.
— Кучи син!!! — Рос се нахвърли върху другия мъж и му отправи един в лицето. Чу се неприятен звук от удара на плът в плът. От устата на Форд потече кръв. Той се осъзна и започна да внимава в ситуацията. Избегна втория замах на нападателя си и на свой ред му отвърна с не по-лек такъв. Двете жени крещяха и се щураха напред-назад, но никой от тях двамата не им обърна внимание. Разменяха си удари, някои от които попадаха в целта и нанасяха нови рани, други се губеха в пространството. Лицата им бяха обилно окървавени, когато жените най-накрая съумяха да застанат между биещите се. Те се отдръпнаха. Не искаха да наранят тези две крехки създания.
— Смятам, че се налудувахте — изсъска Арета. — Време е да се разделите с детските маниери и да помислим като възрастни и разумни хора как да се измъкнем от тази кутия.
Мъжете се поуспокоиха. Дишаха тежко и чувстваха силна болка в лицата си, засилвана от всеки удар на сърцата им. Рос подаде ръка към Форд:
— Извинявай, Стюърт, аз съм виновен.
— Няма проблем, мой човек. Да не търсим вина, а да се захващаме с важната задача да се измъкнем от този затвор.
— Да, прав си — призна Рос. — Така, да започнем с няколко опознавателни въпроса. Съгласни ли сте? — тримата кимнаха в такт. — Четири човешки същества, по две от мъжки и женски пол, нюйоркчани, се озоваваме в бетонен куб, от който няма изход.
— Чуй, шефе — обърна се към него Форд, — искам да те питам нещо.
— Казвай, Стюърт — прикани го Рос.
— Според теб, как е било построено това помещение? Този „куб“, както ти го нарече преди минута.
— Не знам, Форд, не съм архитект.
— Да, сигурно е така. Ти наистина не си архитект, обаче аз съм.
— Сериозно! — възкликна другия мъж. — Тогава не разбирам защо питаш мен, след като ти си експертът в тази насока.
— Искам да чуем твоето мнение, за да подчертая нещо важно. Помисли за миг и си представи как би могъл да бъде построен един такъв перфектно симетричен куб. Знам, че не е лесна задача за решаване, но се опитай да стигнеш до някакъв извод.
— Предполагам с перфектен архитект — Рос се засмя и очакваше и другите да се засмеят на шегата му. Не го направиха. Той се почувства неловко, но се отърва от „шегите“ си и се замисли над проблема. Около две-три минути бе изпаднал в някакво мисловно състояние, като само примигваше бавно, сякаш му се спеше и едва държи клепачите си отворени. В един момент направи гримаса, която показваше, че е достигнал до някакво разрешение на задачата и подхвана: — Според мен първо са положени основите.