— Значи си бил пожарникар? — запита Арета.
— Остави го да довърши — скастри я Форд.
— В поредната борба с пожара се случи нещо непредвидено. Качихме се с Ърни на втория етаж на жилищна кооперация. Ърни беше един от колегите ми, много кадърен тип. Винаги можех да разчитам на него и се чувствах сигурно, когато е край мен. Знаехме, че в една от стаите има тригодишно хлапе. Майката била прескочила до магазина за цигари, когато пожарът избухнал. Хлапето останало само. Разбихме вратата и влязохме. Пожарът бе обгърнал всичко лесно запалимо — сега тримата си обясниха някои неща. Като например добрата мускулатура на Рос, буйния му нрав и ледения му глас. Той бе висок около метър и осемдесет, с къса черна като катран коса и кафяви очи, които някога са отразявали огъня. Той продължи с историята: — Аз видях хлапето лежащо и плачещо на земята. Казах на Ърни, че ще го взема, а той да стои близо до изхода. Такава ни беше практиката, винаги един трябваше да има до вратата, ако нещо се случи да следи положението и да предупреди останалите преди да е станало прекалено късно. Навлязох навътре, сграбчих детето, прегърнах го и се устремих към изхода. Спънах се в нещо и паднах по очи. Малко май ударих хлапето, но не бе нищо сериозно. Ърни изтича и го взе. Хукна навън до го предаде на лекарския екип и ме остави. Не че е нещо странно. Естествено той трябваше да изведе малкия, а аз можех да изляза сам. Нямах нужда от помощ, просто се бях спънал. — Той си пое въздух и погледна останалите. Те слушаха с голям интерес. Продължи: — Тръгнах да се изправям, когато усетих болката. Нещо падна точно върху ръцете ми. Това беше някаква огромна газова бутилка. Може би тежеше над сто килограма, не знам. Тогава нямаше как да преценя. Падна на милиметри от главата ми, в момента, в който се опитвах да се изтласкам с ръце. Начупи ми кокалите, а плътта ми се превърна в пихтия. Опитах да се освободя, но беше безсмислено. Всяко движение ми носеше само огромна доза болка. Нямаше как да се измъкна. Тогава видях Ърни. Беше се върнал за мен. Знаеше, че нещо се е случило, иначе щях да изляза веднага след него. Огънят се усилваше и беше много трудно да се диша. Дори пламъците да ме пощадяха, до минути щях да съм се задушил. За секунди Ърни прецени ситуацията и извади брадвата си, след като и той не успя да повдигне бутилката. Нямаше време да вика някой. Докато се качи по стълбите щеше да мине много време, а бутилката можеше да избухне всеки момент. За пореден път Ърни доказа съобразителността и професионализма си. Той вдигна брадвата над главата си и замахна. Не успя да отреже ръката ми от първия път. Явно пожарната ми униформа бе попречила на острието да си свърши работата. Нататък вече не помня нищо, припаднах. А той не ми е разказвал какво се случи. Нямаше и нужда. Човекът ми спаси живота, но въпреки това се чувстваше зле, че ме е осакатил. Каква ирония, а?
— Съжалявам — искрено поднесе съжалението си Арета. Последваха я Нанси и Стюърт.
— От всичко това ми останаха четири неща: този медал, който е в портфейла ми; две грозни протези; висока пенсия и накрая, но не и на последно място — прецакан живот.
— Но как е възможно това? — запита Форд.
— Ами не е възможно — отвърна му Рос. — Това се опитвам да ви покажа. Това не е реално, това е само сън.
— Не мога да се съглася с теб — възпротиви се Форд. — Когато се налагахме, болката си беше доста реална.
— И аз не мисля, че това е сън — подкрепи го Арета.
— Дори и да не е сън — започна Нанси, трябва да се съгласите, че всичко е много невероятно. Четирима се събуждат в странно помещение, нямащи представа как са се озовали там и защо. Отхвърлихме няколко предположения, които бяха в разрез с фактите. Какво ни остава? Какво можем да направим? — тя ги огледа, но те наведоха глави, избягвайки погледа й, като ученици, които се страхуват, че учителката им ще ги изкара на черната дъска, за да ги изпита, а те не са подготвени с урока. — Арета, какво си спомняш последно, какъв е последният ти спомен?
Госпожица Джоунсън се замисли за миг и подхвана:
— Датата е двадесет и шести март, 1981 година. Станах в седем и започнах да се приготвям за работа. Имахме уговорка да те взема в осем и петнадесет от вас. В осем без пет бях готова и се канех да тръгна към дома ти. Нататък не си спомням нищо. Всичко ми е като изрязано от съзнанието.
— Арета, аз помня че те чаках. Наистина датата е същата. Седях готова за работа и очаквах пристигането ти. Нататък също нямам представа какво се е случило.