— Така, Нанси, явно и двете попадаме в един и същ отрязък от време, в който сме били отвлечени или каквото там се е случило. Вие, момчета, ще споделите ли с нас какви са последните ви спомени, преди да се озовем тук?
Пръв започна Форд:
— При мен споменът е от осми април, 1981. Иначе останалото е подобно. Нищо по-пикантно не мога да предложа. Обичайните сутрешни действия и подготовка за работа.
— Ясно — изстена разочаровано Нанси.
Нанси Скот беше красавица. За разлика от нормите при жените, тя бе висока метър и осемдесет, точно колкото и Рос, а тялото й съдържаше в себе си всички компоненти, които един мъж би желал: дълги бедра, стегнато дупе и обилно деколте, изпълнено не от подплънки, а от две истински произведения на изкуството. Баща й или беше художник, или адски добре си разбираше от работата. Русият цвят на косата си и бледозеленият отенък в очите си бе наследила от майка си, която бе спечелила няколко гимназиални конкурса за красота.
Дони Рос седеше и се пулеше. Нещо го притесняваше, но другите не му обръщаха особено внимание. Той беше странна птица. Държеше се по различен начин от тях, говореше с някакъв фъфлещ акцент, който не бе характерен за Ню Йорк, но може би просто имаше някакъв дефект в говора. Той застина за миг, спря да прави странни гримаси и попита:
— Кога сте родени?
„Странен въпрос“ — помислиха си останалите. Те разискваха сериозни проблеми, които биха им дали намек как да се измъкнат от този капан, а Рос ги питаше някакви глупости.
— Защо питаш, приятелю? — позаинтересува се Форд.
— Просто ми отговорете — настоя бившия пожарникар.
— Шефе, аз съм роден на двадесет и осми септември, 1947 година. На тридесет и четири години съм, а от осемнадесет годишен се занимавам с архитектура — Форд изглеждаше точно на толкова. Той бе в разцвета на младостта си, изпълнен с енергия и живец, готов да се справи с всяко предизвикателство, което се изправи на пътя му. Не беше красив като тия лигльовци от сапунените сериали, но пък притежаваше истински мъжки чар, който би ускорил темпото и на най-мързеливото дамско сърце.
— 1940 година — вмъкна Арета, която никак не изглеждаше на четиридесет и една. По-скоро на тридесет и пет, дори и по-малко. Какво ли не правеха козметичните продукти в днешно време.
— Аз съм родена в Ню Йорк, на девети януари, 1941. Арета е само с година по-голяма от мен — изтъкна доволно Нанси, чиято красота може би щеше да остане непокътната дори и до петдесет и пет.
Истината бе, че в това помещение се намираха двама мъже и две жени, в разцвета на младостта и хубостта си, които незнайно как се бяха озовали в тази бетонна примка. Всичките бяха с атлетични структури и приятен външен вид, сякаш току-що са излязли от кастинг за конкурс за красота.
„Странно!“ — помисли си Рос. — „Много странно!“
— Да му се не види! — той започна да изпада в състояние, което много наподобяваше истерия. — Това не е възможно! Няма как да е възможно! — бе започнал да крещи. Като привърши почти се разплака. Какво ли го тревожеше толкова много? Разбира се какво ли не? Можеше де се започне от странното му появяване в това помещение и да се продължи до факта, че вече не бе инвалид.
— Какво има, Рос? — запита Форд. — Нещо лошо ли казахме?
— Лошо?!? — Дони приличаше на човек, който току-що е приключил срещата си със Сатаната. — Господи, Форд, „лошо“ е хубава дума в сравнение с това, което се случва.
— Слушаме те, Рос — подкани го, да изрази чувствата си, прелестната Нанси.
— Някой от вас да е чувал понятието „Трета световна война“? — запита плахо Дони.
— Да, в интерес на истината доста често, но само във фантастичната литература и в киното — констатира Форд, който в интерес на истината бе истински маниак на тема фантастична литература. Можеше да изброи всички романи на Робърт Хайнлайн по години на издаване, без да пропусне и един.
— Е, някои от тук присъстващите са я преживели.
Устите на тримата зинаха. Може би по-налудничаво изказване не бяха чували в досегашния си живот.
— Аз съм роден — започна Рос — в Свободна република Ню Йорк, част от Северен континентален сектор 2, на тридесети октомври 2516 година, в семейството на…
Силен взрив го прекъсна. Масивни парчета бетон се отчупиха от тавана и паднаха в противоположния ъгъл на намиращите се в помещението. Образува се дупка, във формата на окръжност, с диаметър около метър, от която бе спусната въжена стълба. Форд скочи напред и видя глава в каска, която се подаваше от пролуката. Мъж в униформа издекламира:
— Сержант Дъглас, от Военното поделение на Корпорацията, на вашите услуги. Качвайте се бързо, този „прозорец“ вече не е стабилен.