— Какво говориш? — извика Форд.
— Няма време за обяснения, господин Форд. Имаме две минути преди да бъдем погълнати от Вълната.
Жените не чакаха допълнителни увещавания. Една по една се изкачиха с мъка по нестабилната стълба, с помощта на Форд, който я придържаше и на сержант Дъглас, който ги издърпа.
— Ще трябва да се говорят много неща, а, шефе? — обърна се Форд към Рос. Той обърна глава назад, за да се срещне с одобрителния поглед на Дони, но единственото което видя, бе грубата бетонна стена. Мъжът го нямаше. Форд си помисли, че Рос може да се е качил, макар да бе сигурен, че това е невъзможно, понеже през цялото време бе до стълбата. Но не искаше и да приеме, че просто се е изпарил. Поредното странно нещо, което се случваше.
Стюърт също изкачи стълбата. Сержантът му подаде ръка и го изтегли. Той стъпи на твърдата повърхност и гледката спря дъха му. Това не беше познатият до болка Ню Йорк, с големите небостъргачи, забързаните хора, широките улици и синьото небе. Това бе един нов и различен свят. Приличащ на нищо, което Форд бе виждал през живота си. Свят на бъдещето може би или на някоя далечна цивилизация от друга планета. Нямаше логично обяснение, нямаше и начин да има такова.
Черно небе, високи сгради от метал и бетон, летящи превозни средства… Това ли е Ню Йорк от 2516 година, от която идваше Рос? Това въобще дали бе Земята? Може би бяха отвлечени от извънземни, напреднали технологично? Или може би…
Може би, може би, може би! Прекалено много предположения и нито един стабилен и сигурен отговор. Нито един извод, лежащ на факти.
Нямаше звезди на небето, нито Луна. Не се виждаха и хора. Нито по улиците, нито във високите сгради, нито в летящите автомобили. Но на Форд му се стори, че целият град е жив. Нищо, че не се виждаше човешки живот. Животът бе навсякъде около него. Дори улиците и постройките се движеха в някакъв муден ритъм. Не виждаше океани или морета, или реки, или…
Унесът му бе прекъснат от гласа на сержанта. Той се огледа и установи, че е седял така само няколко секунди. Двете жени бяха също там, застинали и наблюдаващи феномена. Дони Рос обаче го нямаше. Той бе изчезнал, бе се изпарил.
— Сър, трябва да тръгваме — настоя военният. Той им подаде дебело въже и нареди: — Хванете се за въжето. И тримата — заповяда той.
— С нас има още един мъж — запротестира Форд. — Трябва да го открием, не можем да го изоставим тук.
— Прав е — присъединиха се към него и жените.
— Сър, няма никого другиго. Само вие тримата сте. Уредите не отчитат четвърта форма на живот — той показа на Форд някакво устройство, завързано за китката му, приличащо на голям електронен часовник, на чийто екран се мъдреше числото три. Той видя, че тримата са се хванали за въжето и натисна един от бутоните на устройството. Пред него, от нищото се появи плаващ пясък, сипещ се като дъжд във формата на врата.
— Трябва да преминем — извика сержантът и пръв пристъпи през пясъчния праг. След него бяха Арета, после Нанси и накрая Форд. Той бе последен и, секунда преди да премине, видя Вълната, безмилостно преминаваща през този нов свят, оставаща след себе си само празнота.