Що се отнасяше до бъдещето, и то не изглеждаше особено розово. Обаче можеше да изглежда по-добре с някой и друг милион в банката.
Забелязах клиентите в началото на дългия кей. Карлос, един по-възрастен мъж и млада жена.
— Групата ни пристига.
Джак се завъртя на стола си.
— Ей! Тая наистина е готина!
— Обърни се към мене — и ме изслушай.
Той насочи вниманието си към мен.
— Какво има?
— Карлос, адвокатът, ми предложи да наеме „Мейн“ за трийсет бона, за да участваме в „Пескандо Пор ла Пас“.
— А стига бе! Значи отплаваме за Куба, така ли?
— Още не съм приел.
— Защо?
— Първо исках да разговарям с тебе.
— Сериозно? Ами, приемам.
— Ти ще си шкипер на „Мейн“.
— Аз ли?
— Да. Ще отплаваш за Хавана, където ще направиш посещение на добра воля, оттам за Кайо Гилермо, където ще се проведе турнирът, и после обратно насам. С трима риболовци на борда и…
— Тия тримата ли?
— Не. Просто млъкни и ме изслушай. Те ще осигурят помощник-капитан. Круизът е десетдневен. Ще ти дам половината.
— Сериозно? Приемам. Ама ти защо няма да дойдеш?
— Аз ще летя за Хавана със самолет. После ще се срещнем, сигурно на Кайо Гилермо.
— Защо?
— Защото ще имам работа в Куба.
— Каква?
— Няма нужда да знаеш. Но ще се върнем заедно на Кий Уест.
Джак ме зяпна.
— Да не си се побъркал?!
Не казах нищо, макар да знаех отговора.
Джак се изправи и доближи лицето си към моето.
— Слушай, синко, късметът ти се е изчерпал, когато са те ранили. В банковата ти сметка не е останал повече. Ако се забъркаш с тия луди анти…
— Аз си решавам, Джак. Ти само трябва да участваш в риболовния турнир.
— Сериозно? Ама ако нещо се издъни, ще трябва да бягам от кубинската брегова охрана с шайка нелегални емигранти на борда.
— Няма да превозваме хора от Куба.
— Тогава какво ще правиш там, докато аз ловя риба?
— Още не знам.
Той сложи ръка на рамото ми и ми даде следния бащински съвет:
— Ако приемеш, ще ти откъсна главата и ще ти се изсера върху шията.
— Трябва да чуя какво ще ми кажат.
— Напротив, не трябва. И аз се отказвам.
— Добре… обаче става дума за много пари. Повече от трийсет хиляди.
— Сериозно? Пари ли ти трябват? Тогава потопи тая яхта, еба ти, и си вземи застраховката.
— Пропуснах последната вноска.
— Тогава обери банка. По-безопасно е. И ако те хванат, тука няма да те изтезават.
Карлос и другите двама се приближаваха. Жената носеше бели дънки и синя тениска с яка и имаше дълга тъмна коса, увенчана с бейзболна шапка. Изглеждаше на моя възраст, около трийсет и пет, и крачеше грациозно.
— Мак? Чуваш ли ме?
— Да… виж, Джак, предлагат ми… ни… два милиона.
— Два… какво?!
— Казах, че ще ги изслушам и тогава ще взема решение.
— Сериозно? Ако ги изслушаш и после откажеш, ще знаеш прекалено много и може да те… — Той прекара показалец през гърлото си. — Comprende?
— Твоят дял е половин милион.
Джак млъкна, нещо необичайно за него, после каза:
— Гледай да ги слушаш добре. Щото аз не искам да чуя нищо.
— И те не искат да чуеш нищо.
Клиентите ни стигнаха до яхтата и Карлос ме погледна и каза:
— Красива яхта.
С Джак едновременно се пресегнахме да помогнем на привлекателната млада дама да се качи на борда. Имаше прелестни ръце. Представих си ни заедно в Хавана.
7
Карлос представи своите клиенти, Едуардо и Сара — без фамилии, — и всички се ръкувахме.
Едуардо изглеждаше изискан джентълмен, по-възрастен и по-висок от Джак, и с по-хубава стойка. Носеше черен панталон, сандали и бяла гуаябера[2]. На шията му висеше верижка със златно кръстче. Говореше със силен акцент и лесно можех да се досетя за съдбата му — богато кубинско семейство, избягало от безбожните комунисти само с гуаяберите на гърба. И той продължаваше да им е бесен.
Също като Карлос, Сара нямаше никакъв акцент и изглеждаше малко сдържана. Не се усмихваше много, но очите ѝ искряха.