След няколко минути общ разговор реших, че Карлос се опитва да прецени дали със Сара проявяваме интерес към съвместно пътуване до Хавана. Клиентите ми четяха надписа на тениската на Джак и сигурно се чудеха дали е луд.
— Залезът явно ще е много красив — отбеляза Карлос.
Времето, приливът, отливът и залезът не чакат никого, затова казах на Джак да отвърже яхтата и влязох в рубката да запаля мотора.
Карлос и Едуардо се настаниха удобно на рибарските столове, а Сара седна на тапицираната пейка на кърмата, откъдето можеше да гледа какво правя.
— Готово! — извика Джак и аз натиснах щамбайна напред. След десет минути бяхме излезли от пристанището и плавахме на запад към Маркизките островчета.
Миризмата на море винаги ми навява спомени за Мейн, за летата на семейната ветроходна яхта и печените омари на плажа по залез. Хубави спомени.
Достигнах скорост двайсет възела и взех югозападен курс. Морето беше спокойно, южният вятър — около пет възела, и слънцето — двайсетина градуса над хоризонта, тъй че щяхме да имаме време да хвърлим котва, да си приготвим питиетата и да се наслаждаваме на залеза.
Джак влезе в рубката, намести се на лявата седалка и запали цигара.
— Искаш ли?
— Не.
— Без глутен са.
— Иди да приготвиш напитките.
— Какви са тия хора?
— Вече ти казах.
— Коя е мацката?
— Госпожата ще пътува с мен до Хавана.
— Просто я изчукай тука.
— Джак…
— Ако ще ходиш в Хавана, не бива някаква женска да ти пази гърба.
— Тая вечер няма да правя нищо, само ще слушам.
— Кой е старецът?
— И аз знам колкото тебе.
— И гледай да разбереш как, къде и кога ще платят двата милиона. При такива пари ще предпочетат да те убият, за да не ти платят.
— Аз ще предпочета да те убия, за да не ти дам половин милион.
Той се засмя, после заяви сериозно:
— Ако решиш да откажеш, нямам нищо против. А ако приемеш, пак съм с тебе, понеже се доверявам на преценката ти.
— Преценката ми хич я няма, Джак. Тъкмо затова те взех на работа. Обаче вярвам на инстинкта си.
Спогледахме се и той кимна.
— Иди да си смениш тениската — наредих му. — Това е заповед.
Джак слезе долу.
Намалих скоростта и се зазяпах в хоризонта. С Джак Колби бяхме на различно мнение за много неща, обаче бяхме единодушни, че щом сме оцелели във войната, и двамата живеем назаем. Бившата ми годеница Маги ми казваше, че Господ имал други планове за мене. Дано. Предишният не се оказа особено успешен. Но за да съм честен към Господ, войната си беше мой план. Човек предполага, Господ разполага.
Изключих от скорост и погледнах дълбокомера. Около нас имаше много плитчини и не исках да заседна някъде. Дръпнах ключа на брашпила, за да пусна котвата, после угасих мотора.
Излязох от рубката и видях, че Джак си е облякъл фирмената тениска и е поставил сгъваема маса с пакетчета снакс, ром, кока-кола, лед и пет пластмасови чаши с резенчета лайм.
Карлос се зае да приготви куба либре за всички и избра за целта „Рон Сантяго“. Алкохолният закон за екипажа изисква дванайсетчасово разстояние между бутилката и щамбайна, обаче Джак вика, че просто не бивало да пиеш в радиус от дванайсет крачки от руля. Аз пък смятам, че човек никога не бива да отказва алкохол, ако се нуждае от него.
Едуардо предложи тост.
— За свободна Куба! Salud!
Чукнахме се и отпихме.
— Ония комунистически копелета национализираха фабриката на Бакарди, откраднаха я от семейството, но рома още си го бива — отбеляза Карлос.
От редките си контакти с кубински емигранти съм научил, че „комунистически копелета“ е устойчив израз. Е, предполагам, че ако Републиката на раковината национализира моята яхта, и аз ще съм бесен. Но въпреки това бях изненадан от силата и трайността на тази омраза.
Погледнах Сара, която гледаше залязващото слънце. Тя почти не говореше, макар Карлос да беше казал, че ще е откровена с мен за опасностите на пътуването ни до Куба. Може пък да си мислеше, че не съм човекът, на когото е готова да повери живота си. И аз изпитвах същото към нея.
Джак поде темата за комунистическите копелета и съобщи на клиентите ни:
— Убил съм доста комуняги във Виетнам.
Едуардо се усмихна и вдигна наздравица за него.
Карлос също се разгорещи.
— Знаете ли, че кубински комунисти са участвали в изтезанията на американски военнопленници в ханойския, Дилтън“?
— Чувал съм — каза Джак.
— Повечето хора обаче не знаят, че двайсетина американски военнопленници били прехвърлени в затвора „Вила Мариста“ в Хавана, където ги подложили на жестоки разпити. Експериментирали с психоактивни вещества и ужасни психически мъчения. Всичките умрели в Куба, но ги водят изчезнали при бойни действия във Виетнам.